— Хейнрик! Хейнрик!
Умиращият не го чуваше. Само стенеше и от време на време профъфляше някоя едва разбираема дума: Слепецът приближи опипом.
— Кой е този?
Богомилът отвърна, преглъщайки мъчително:
— Хейнрик ван Ленеп. Не е бугр, чужд е… Но… Филип вдигна към небето безжизнените си очи:
— Който е против насилниците, е с бога… Каквото и да мисли, както и да го назовава… Не е чужд.
Главата на ранения клюмна, а изпънатото в последно усилие тяло омекна. Дъхът му спря.
Отишъл си бе Хейнрик.
Нямаха време дори да го погребат. Само го затрупаха с клони, докато се върнат пак.
А горяните налитаха с диви крясъци и размахваха оръжия срещу желязната стена на кръстоносците, които отбраняваха входа. Звънтяха срещналите се мечове, копия и щитове, брони и шлемове. Падаха ранени и посечени — от едната страна и от другата.
Най-сетне хората на Раймонд успяха да се вмъкнат вътре.
Окрилени от успеха, бунтовниците овладяха пещерата, започнаха да овладяват и подземния вход.
Стъпало след стъпало!
Най-сетне, изтласкали и последния кръстоносец, прекрачвайки трупове, стигнаха до изхода.
Напреде им грейна светлият отвор.
Слав се закова като вцепенен на място.
Това, що виждаха очите му, беше чудовищно. Не човеци, а ще речеш побеснели демони, облечени в желязо, тичаха напред-назад и сечаха с мечовете си щуращите се обезумели хора, които се опитваха да се укрият някъде.
В туй време по крепостните стени се водеха откъслечни битки. Непристъпни бяха те, но само от външната страна, не бяха строени за отбрана срещу нападатели отвътре. По каменните стълби се изкачваха кръстоносци, които се вкопчваха с мечове и алебарди в оределите защитници. Профучаваха копия и все по-редки стрели. От бойниците политаха в пропастта убити и ранени. За да не паднат в ръцете на врага, някои бугри сами скачаха подире им от зидовете.
Папистите бяха овладели някои от бойниците. В средната кула, успели овреме да залостят желязната й порта, се бяха укрепили неколцина от обсадените и с решимостта на обречени продължаваха боя. И не хабяха боеприпасите си. Всяка отправена стрела улучваше някой противник, всеки хвърлен камък смазваше нечия глава, всеки излят котел със смола обгаряше неколцина. Защитниците бяха опитни стрелци, отчаяни бойци, които щяха да продадат скъпо и прескъпо живота си. Повечето от тях бяха минали през инквизицията, мнозина бяха загубили близките си в инквизицията. Затова бяха решени да не попадат повторно в нейните нокти.
Горяните не изчакаха заповедта на предводителя си, не погледнаха слепия анцианус, който мълвеше молитви. С изтеглени мечове, гневни, те се нахвърлиха върху вилнеещите кръстоносци, принудиха ги да изоставят безпомощните си жертви и да се обърнат срещу тях.
Тогава Слав чу издрънчаването на веригите и скрибуцането на макарата. Мостът на главната порта се спусна над рова и отвътре се юрна навън тълпа от разплакани хора: старци, жени и деца, които носеха черковни хоругви, кръстеха се и викаха:
— Милост! Не сме еретици! А верни чада на папата?
Притиснати от нахлулите през тайния вход кръстоносци, част от обсадените, наистина католици, бяха отворили тежката порта, за да подирят поне те спасение.
При вида на иконите и кръстовете войскарите пред портата се смутиха, засуетиха се, отпуснаха оръжията. Тълпата се опита да се възползува от това, та да се пръсне из гората.
Тъкмо в тая суетня изскочи Франсоа Льокок с разрошени коси, раздрано расо и блеснали в жестоко опиянение очи:
— Какво се отпуснахте като баби? Защо не колите? Един рицар, попаднал пред него, отвърна объркан:
— Не знаем, отче.
— Какво не знаете?
— Как да отличаваме нашите от еретиците. Франсоа Льокок изкрещя като безумен:
— Убивайте всички наред! После бог ще разпознае своите!
Слав чу тези безчовечни думи и неволно потрепери. Преподобният Арнолд Алмарик ги бе изрекъл пръв при клането в Безие. Убийците ги бяха запомнили и ги повтаряха упорито след него, та да оправдаят пред другите и главно пред себе си своята кръвожадност.
Кръстоносците се нахвърлиха върху множеството. Развъртяха още по-настървено оръжията си, може би да оправдаят с ново усърдие краткотрайната си слабост. Жените се развикаха, запищяха децата.
„Господи! — неволно си помисли Слав. — Как допускаш всичко това? Докога ще властвува над света Сатанаил? И дали някога ще дойде краят на неговото царство? Дали не са по-прави драговитите, които смятат, че на земята винаги ще побеждава злото?“
Сякаш прочел мислите му, анцианус Филип, успял да го последва дотук, го хвана за ръката:
— Не ги жали, брате! Защото мъртвите са по-блажени от нас! Защото душите им, освободени от тленната обвивка, вече летят към престола на бога. Защото са се отървали от гнета на Мамона, от всички земни, властелини, от всички земни злини. Защото живите са тези, които са за окайване.