Сърцето й не послуша гласа на разума. Сякаш против волята устните и сами прошепнаха:
— Книгата… е… в моята спалня… под плочата…
Франсоа Льокок скочи веднага, поднесе й пергамент и перо.
— Пиши! До кастелана си. Да извади книгата. И да ми я даде!
Тя надраска с треперещи пръсти бележката. Подпечата восъка с пръстена си. Франсоа грабна свитъка и излетя навън. Знаеше, че трябва да бърза, докато досетливите бугри не са се опомнили още, докато не са я преместили другаде.
А Женевиев остана да чака в затвора. Стоеше, не мислеше, не плачеше. Затъпяла от мъка, от ужас. Предателството се беше промъкнало в живота й. Някой бе издал, че тъкмо тя от хилядите бугри знае къде е Тайната книга, че знае скривалището на анцианус Филип. Някой бе предал на инквизицията и детето и. Някой… От нейните хора… Кой ли?
След няколко часа Франсоа Льокок се върна с тържествуващ вид. Като победител. И донесе, загърнал в плаща си, скъпоценния трофей. Постави книгата в тежка кожена подвързия пред Симон Еретик.
След като я разлиства дълго, инквизиторът прочете първите страници. После натопи пачето перо в мастилницата и написа:
„Това е Тайната книга, лъжливото евангелие на бугрите от Лангедок, пълна със заблуди, пренесена от България и издирена от мен, абата от ордена на доминиканците Симон дьо Клерк.“
Лицето му грееше от доволство. Той се изправи тежко.
— Ще я изпратя на сигурно място. Негово светейшество ще бъде благодарен, че сме обезвредили последния плевел.
И без да я поглежда, заговори към свитата върху каменната пейка нещастничка, която проплакваше тихо, смазана от всичко преживяно:
— Женевиев дьо Монгри, ти свърши едно богоугодно дело. Остава да ни помогнеш още веднъж. И всемилостивата майка — църквата, ще ти опрости страшния грях…
Покрусена от чувството за виновност, че въпреки всичко не бе устояла, че бе измамила доверието на братята си в Христа, тя вдигна разширените си от недоумение и уплаха очи. А знаеше — за този, който се поддаде веднъж, няма вече спасение. Едно предателство води подире си и друго, и трето. И тъй, по надолнището докрай, до последното стъпало на падението.
— Искам от тебе само едно — добави инквизиторът. Тя скочи:
— Нищо повече няма да кажа! Нищо! Нищо! И се захлупи върху пейката в ридания.
— Слушай! — продължи Симон Еретик. — И ти, и твоят син сте в ръцете ми. Ще правиш това, което кажа аз!
Тя се изправи, загледа го уплашено с очите на бито куче.
— Ще напишеш едно писмо до България, до средецкия дедец!
— Какво искате от него сега?
— Да изпрати нова Тайна книга. Ще му кажеш истината, че аз съм ви взел последната. И ви е нужна да я преведете.
Тя премисляше бързо. Предаде една книга, защо да не предаде втора? Нали не беше човек? Нали щеше да запази сина си? За нея човекът значеше повече от каквато и да е книга, значеше повече от всички книги на света. Не човекът е създаден заради книгата, а книгата заради човека.
— Ще пишеш и друго — додаде мъчителят й. — Той самият, средецкият дедец, да я донесе. Ще му пишеш от името на анцианус Филип. Да дойде лично той. За посредник. Да изглади вътрешните ви прения. Да отсъди кои от вас са прави: тези, за които Сатанаил и бог са равни и предвечни, или ония, дето смятат, че Сатанаил накрай ще бъде победен от бога…
Този стар еретик, архиеретикът Петър, му беше много нужен. Трябваше да изкоренят ереста в извора й. Тая многоглава хидра! Да отсекат още една от главите й. А нямаше как другояче. Трябваше да го примамят тук. И Женевиев щеше да бъде стръвта. Както мамката при лов на диви патици…
Този се оказа последният й опит за съпротива:
— Няма да му пиша! Няма…
А го съзнаваше. Беше тръгнала по надолнището. Като търкулнат камък. Нямаше къде да спре.
Абат Симон я изчака малко, после заговори тихо, почти приятелски:
— Това е последното, което ти искам, Женевиев. Дотогава ти ще бъдеш свободна. Но синът ти ще остане заложник при нас. Да не те изкуши с нещо сатаната. После ще пусна и теб, и него.
— Няма! — изхлипа нещастницата. — Няма… Очите на инквизитора станаха отново студени.
— Палачът! — викна той. — С нажежения шиш!
А гласът му, тя познаваше тъй добре тоя глас, бе прегракнал повече и наистина трепереше.
Преди мъчителят да сложи сечивата си в жаравата, тя се хвърли в краката на Симон Еретик.
— Дайте перото! Дайте пергамента!
Старецът от планината
Рашид бен Омар се наслаждаваше от блаженствата на Джанарая, легнал сред купчина възглавници, по-меки от птичи пух. По-право не лежеше, а летеше, понесен от облаците. Към пламналото му тяло се притискаха, прегръщаха го с гъвкавите си топли ръце цяла дузина хурии — райските девственици. Нямаше купищата пилаф, за които говореха дервишите; нямаше реките от мед и масло. Види се, сладостите за устата бяха отредени за по-старите праведници. За младите аллах бе запазил само хубавиците си. Понякога, сред омаята на жарките целувки, през посипаните върху очите му дълги коси, той зърваше върху бухналите облаци образа на някой от пророците, както ги изписват в църквите на неверниците. Рашид не ги познаваше, само беше убеден, че са те, че бдят над него. Но само за малко, само за миг. Образите бързо се разтопяваха в облачните струпвания, изместени, заличени от сладостните видения на ненагледните красавици. Единствен аллах не свари да види. Не можа да почувствува поне лъчезарното му присъствие. Знаеше, че бог е невидим, неосезаем, недостъпен за сетивата, че бог е навред. Може би това ослепително сияние беше самият аллах, който е светлината и истината на света. То беше чуден блясък, който преливаше на ослепителни вълни като бързо сменящи се изгреви и залези над затрупаното с многобагрени облаци небе. Едно удавено в краски небе, от което ведно с пороите светлина струяха водопади от сладостни звуци, като хор на ангели, медни тръби, някаква неземна музика. Сякаш звуците се обагряха, а светлината звучеше като божествени химни.