Выбрать главу

— А кога ще дойде божието царство тук, на земята? Кога? Нали към него се стремим ние? Иначе, ако е за небесното, то тогава защо се борим? По-добре да се пръснем из монашеските обители…

Земите, и българската, и франкската, и ромейската, бяха пълни с отшелници, които в усамотение и богосъзерцание опитваха да спасят собствените си души. Слав знаеше за следовниците на Ивана Рилски, на Прохор Пчински, Гавраил Лесновски, Йоаким Осоговски и стотици, и хиляди други.

— Ние сме длъжни да живеем, за да спасяваме душите на ближните! — отсече решително Филип.

Слав усещаше как се задъхва от бездействие пред кървавата касапница, която вилнееше пред очите му.

— Не мога да стоя така, отче, със скръстени ръце пред насилието. Надига се бесът на злобата в гърдите ми, едва сдържам пестниците си.

Анцианус Филип разбираше какво става в душата му. Нали някога и той беше млад и зрящ, нали и него тогава сатаната бе изкушавал така? Бе го тласкал към кръвопролитие и убийство, подмамвайки го с надеждата, че тъй ще помогне в борбата срещу неправдата.

— Не забравяй, сине — рече той, — ти си съвършен, небесен жител, сол на земята. Слушателите, дори обикновените вярващи, са свободни да грабнат оръжие в защита на справедливостта. Съвършеният — не. Неговото оръжие е оръжието на бога — словото. Словото е по-могъщо от всеки меч.

Защо ли му говореше? Та Българина го знаеше отлично. Съвършеният се отказва от всичко земно: от жена, от деца, от всякакви блага и наслади в живота. Защото е обречен богу, мъртвец приживе. Истинският християнин отрича убийството въобще, дори на животно. Нали затова съвършеният няма право да яде месо? Какво остава за погубване на човек? Затуй съвършеният не притежава и оръжие. За разлика от католическите монаси от военните ордени, които воюват и убиват като всички други войскари, за разлика от обикновените духовници, които не носят меч и копие, но затова пък имат право на самозащита с тояга и боздуган.

Тогава Слав съзря Женевиев, която носеше наръч стрели на защитниците.

Един кръстоносец се хвърли отгоре й. Вдигна меча, ала тя увисна на китката му. Войникът я отблъсна от себе си и замахна повторно.

Не успя. Като ранен звяр Слав се изтръгна от ръката на слепеца, който се опитваше да го възпре, и на два скока се изкачи върху тясната площадка сред оплисканите с кръв мъже. Без да съзнава какво прави, той се наведе, грабна едно изтървано копие и го запокити е цялата сила, на която бяха способни мишците му. Острието прониза гърдите на войника. Без вик, без стон оня се строполи на земята пред слисаната си жертва.

— Женевиев! — извика богомилът. — Насам, насам! А тя стоеше и го гледаше отдалеч.

Без да размисля, подтикнат от някакъв първичен нагон, от някакъв порив, Слав грабна първия меч, който видя пред нозете си.

Кръстоносците не устояха пред яростния му устрем. От нападение преминаха в отбрана, протегнали напред щитовете.

На запад облачната завеса се бе разкъсала и през пролуките й надзърташе ниското слънце. По излъсканите брони, по мечовете и щитовете проблясваше отражението му. Заслепяваше очите. Ударите ставаха неточни.

— Българино! — провикна се отдолу Филип. — Не забравяй, че си съвършен! Ти идваш от България пример да дадеш…

Сякаш не чул думите му, богомилът продължи да вика:

— Женевиев, към мен!

Насреща му се втурнаха няколко души с протегнати напред копия. Слав отметна с меча си няколко остриета, та си направи пролука, развъртя се с цялата си сила, олицетворил в своя порив като че ли самият бог на войната.

Враговете му се слисаха пред тая безумна смелост. За тях и това беше чудо — сам човек, при това без ризница, без щит, да остане неуязвим сред толкова оръжия. Не можеха да си обяснят това с неговата мощ и пъргавина, със своята неповратливост в тежките метални доспехи. Те се смутиха, запристъпиха назад.

Видял позорното им отстъпление, Франсоа Льокок не можеше да допусне такъв срам за Христовото войнство, на което бе възложено да изкорени плевелите на еретизма. Забравил сана си, той грабна един лък и пусна стрелата, която избръмча и се впи в незащитеното рамо на Българина.

Слав изтърва оръжието си, от болка коленете му се подкосиха, той се свлече на земята, ала не изгуби съзнание. Бойците на Раймонд го прикриха веднага и продължиха да настъпват. Кръстоносците обаче наобиколиха Женевиев с насочени копия.

Тогава над множеството се разнесе гласът на абат Симон.