— Не я убивайте! — провикна се той. — Искам я жива!
Неколцина души се метнаха отгоре й, хванаха я и я помъкнаха. Папистите бързаха да се измъкнат от крепостта, да се отдалечат час по-скоро, защото не допускаха колко малко горяни бяха проникнали вътре.
В премала Слав се опита да се надигне отново, отново да хване меча. Ала не успя. Ръката му, обезсилена, изпусна оръжието.
Посегна с лявата. Напразно. Не бе я упражнявал, не можеше като тамплиерите да си служи еднакво добре и с двете ръце. Изтръгна стрелата от раната и я захвърли настрана. Кръвта рукна още по-обилно.
Надигна се отново и залитайки, тръгна към анциануса, който се бе прислонил в една ниша на крепостната стена и напрегнат се вслушваше в шума на заглъхващата битка. Когато долови стъпки, старецът обърна глава по посока на идващия и зачака. Слав Граматик му се обади отдалеч.
Когато стигна до него, анцианус Филип го хвана за дрехата.
— Ранен ли си?
После опипа раната, извади от торбичката, що висеше винаги на врата му, щипка сухи дроги, сдъвка ги и ги сложи върху рамото на богомила. Кръвоизливът постепенно престана.
Слав приведе глава:
— Недостоен съм, отче! Недостоен да се грижиш за мене!
Анцианус Филип разпери ръце:
— Не стига само да се разкаеш, сине. Той, папата, опрощава така — след изповед, с индулгенция. Та от това по-лесно няма — разкайваш се и продължаваш да грешиш.
Богомилът почти простена. Тежка беше борбата в душата му.
— Затуй не искам опрощение. Знам, бог ще ме съди за слабостта. Не устоях пред изкушението на Лукавия. Нямах сили да овладея гнева си, възмущението си от неправдата, от човешката жестокост… Слаб съм, отче…
А усещаше, че в тялото му все още напира силата.
— Бог ще ме съди… Нека…
Не можеше да се задържи в замъка, когато знаеше, че Женевиев, тая, заради която бе извършил най-големия грях в живота си, отново бе попаднала в ноктите на инквизицията. Сърцето му, огненото човешко сърце, не можеше да стои покорно, биеше, задушаваше го, тласкаше го не към смирение, а към дела, насочваше десницата му към меча.
Накрая, сякаш без да мисли, поддал се единствено на порива си, Слав се реши и с отчаянието на клетвопрестъпник се изправи пред струпаните бугри и извика:
— Кой от вас ще тръгне с мен да спасим от кладата сестра Женевиев?
След настъпилото мълчание се чуха няколко гласа:
— Аз!
— Аз!
— Аз!
Бунтът на инквизитора
Когато папистите успяха да се съберат край Стария монастир, завариха там подкрепленията, изпратени от конт Амори дьо Монфор, който правеше последни усилия да спечели някакво надмощие в безнадеждно проточилата се война.
Навред, не само сред миряните, още повече сред войскарите, кардинал Ромен дьо Сент Анж беше пуснал своите шпиони. От един капелан в дошлата част отец Франсоа Льокок научи вестта, че тамплиерът Мишел дьо Монгри е получил писмо за освобождаването на дъщеря си. А това, то се знае, объркваше сметките му. Монгри беше богато владение. Инквизицията не биваше да го изпусне. Затова Женевиев дьо Монгри трябваше да бъде изгорена като еретичка. И то колкото е възможно по-скоро. Амори дьо Монфор губеше не само сраженията, губеше и богатствата си.
Шушукаше се, че неудачният конт се кани да отстъпи правата си на краля и да зареже борбата. И светият отец, волю-неволю все по-често обръщаше поглед към бунтовника Раймонд VII. Предпочиташе на това място един конт пред един крал. Ако шпионинът на инквизицията не знаеше това, тогава какво знаеше? Папата беше поставил на Раймонд едно-единствено условие — да се отрече от еретиците, за да получи благословията му и ведно с нея — цялата власт над Лангедок. А това в по-далечните планове значеше — още един съперник на френския крал. Въпросът беше в това: ще зареже ли Раймонд своите досегашни поддръжници, ще ги продаде ли в изгодната сделка?
За светата църква, за нейното най-мощно оръжие — инквизицията, отец Франсоа беше готов да стори всичко. С целия фанатизъм, на който бе способен. Защото и тя му беше дала всичко. Простия слуга бе превърнала в човек. Защото човек без власт не е никакъв човек, а говедо, овца, все едно нищо. Дала му беше власт не само над простите селяци и чираци от работилниците, дала му беше власт над кавалери, над виконти. Една изтървана дума пред него можеше да отправи виновника с всичкия му блясък, богатства и титли на кладата. Властта е единственото благо, заради което си заслужава да живее човек. Тя е наслада, с която не може да се сравни никоя друга, защото самата тя е източник на всички наслади: на женски ласки, на разкош, на пиршества и пиянства. И на това, що е над всичко — съзнанието, че си по-силен, че другите зависят от теб, че свеждат гузно очи пред твоя поглед, че треперят. Да се страхуват от тебе — и то тия, които преди години не са те смятали за човек… Ония, аристократите, родените с власт, не могат да разберат това чувство. Защото не са изпитали другото, което той е изпитал — унижението… За унижения властта е като кристален извор след мъчителна жажда…