Абат Симон се бе затворил в килията си. Забранил бе да го безпокоят за каквото и да било. Но Франсоа Льокок нямаше време за чакане. Всеки миг можеше да пристигне тамплиерът и да изтръгне от ръцете им ценната плячка. Затова почука решително и влезе в килията.
От погледа му не можа да убегне сянката, която се мярна в очите на страшния инквизитор. Не само сянка на досада, повече на страх. И сърцето на шпионина отново потръпна от доволство.
— Ваше преосвещенство! — рече той почтително. — Какво ще наредите за еретичната?
Ала под тая привидна почтителност абатът прочете скритото тържество. И се опита да защити достойнството си.
— Сега не е време да се занимаваме с някаква жена. Имаме по-големи грижи.
Отец Франсоа помълча малко, предчувствуващ насладата от следващия си удар. Накрай, привел ниско глава, добави:
— Абат дьо Монгри идва насам със заповед от конт дьо Монфор. За освобождаване на дъщеря си.
— Е? — сопна му се инквизиторът.
Шпионинът едва удържа самодоволната си усмивка. Сякаш четеше в душата на инквизитора. Виждаше всичко, най-съкровените му вълнения. Ликуваше, като гледаше напразните опити на Симон Еретик да изглежда равнодушен. Играеше си с него, както си играе с уловената мишка преситена домашна невестулка.
— Ако е така — рече той, — трябва да я пуснем. Симон Еретик вдигна рамене.
— Ако трябва, ще я пуснем. Франсоа Льокок прие най-невинен вид.
— Тогава негово блаженство кардинал Ромен дьо Сент Анж ще запита защо не е била извършена навреме екзекуцията. И по чия заслуга Светата инквизиция се е лишила от имението Монгри. Може да допусне всичко: и неугаснали симпатии към еретиците, и минали чувства… Много размисли могат да минат през главата на един досетлив човек.
Абат Симон стисна челюсти тъй, че зъбите му изскърцаха. С усилие се сдържа да не скочи отгоре му и да го удуши със собствените си ръце. Да прекърши тънкото му вратле. И да сложи край веднъж завинаги на всичко…
А отец Франсоа, сякаш не забелязал нищо, добави с най-покорната си усмивка:
— Аз само за ваше добро, монсиньор. И за светата църква, чиито верни слуги сме ние двамата.
Симон дьо Клерк процеди през стиснати устни:
— Светата църква ще получи своето!
В днешния лош ден беше намразил целия свят — с еретиците му, с христовите му воини. Без да се бави повече, той нареди:
— Водете я на кладата!
Длъжен беше да сложи край на всичко! Нямаше защо да отлага. Ако я премахнеше, може би най-сетне щеше да се отърве от всички мъки, от всички колебания. Щеше да намери и той своя покой…
И когато след малко Франсоа Льокок го уведоми с раболепен поклон, че всичко е готово, той коленичи пред иконата на богородица, прекръсти се трикратно след пошепнатата молитва и излезе навън, приел отново обичайния си суров и безчувствен израз, от който трепереха враговете. Зениците му гледаха зло и студено.
Начело на мълчаливата свита от смръщени доминиканци с отметнати назад качулки, които бяха открили лъсналите им тонзури, абатът премина през шпалира от благородници и военачалници, посред струпаното войнишко множество. Все тъй мълчаливо зае мястото си на покрития с червен балдахин трон под гора от хоругви и кръстове, носени от неподстригани послушници.
На два кола висяха привързани две чучела с надписи на гърдите: „Филип“ на единия и „Българина“ на другия. Неуспели да изгорят самите обвиняеми, инквизиторите бяха решили да сторят това задочно, за назидание и заплаха. За тях и това на пръв поглед безсмислено аутодафе имаше смисъл. Еретиците, дори останали живи, всъщност бяха мъртви, осъдени на вечни мъки в ада и поставени извън законите на земята.
Абат Симон даде знак. И хорът на монасите запя в настъпилата тишина. Отначало тихо, приглушено, като шепот на листа, кога полъхне вечерникът. Неусетно песента се усилваше, политаше над множеството, заехтяваше звучно и тържествено.
И ето, тълпата се раздвои, отстъпи, направи път на стражите, които водеха отдавна осъдената грешница. По риза, с разплетена коса, пребледняла, тя пристъпваше като замаяна с широко отворени, ала невиждащи очи, с безизразно вкаменено лице, оглушала в страданието.
Пред кладата я спряха, обърнаха я към инквизитора, който продължаваше да гледа пред себе си нейде далеч, отвъд струпаното множество, отвъд планините, които обграждаха долината, с такъв безучастен вид, сякаш не я забелязваше.