Франсоа Льокок произнесе на висок глас присъдата, с която трибуналът на Светата инквизиция изпращаше на изгаряне тленното тяло на грешницата, за да спаси душата й, пречистена от огъня, през които щеше да премине.
После протегна дървеното разпятие към устните й.
— Дъще! — рече той. — Смири душата си! В сетния час измоли опрощение от бога за тежките си прегрешения. Разкай се, дъще, за да получиш изкуплението и вечното блаженство!
Женевиев дьо Монгри трепна, сякаш се събуди от сън. Извърна глава с погнуса. После промълви тихо, но ясно, тъй, че всички чуха думите й:
— Махнете се, слепи фарисеи! Не аз ще се разкайвам за делата си, а вие. Вас, тираните, слугите на Мамона, бог ще съди.
Свикнал с упоритостта на еретиците, Франсоа Льокок добави търпеливо:
— Имаш малко време, дъще. После ще бъде късно. Пред вярната неотменима смърт Женевиев отново бе придобила дързостта на дьо Монгри. Знаеше, че и с разкаяние, и без него, нямаше да получи пощада.
— Умирам — рече тя твърдо, — в името на единствената истина. В смъртта си ще се слея с белите апостоли на мира и световното братство, които очертават пътя на жертвата.
Внезапно Симон Еретик се надигна:
— Стига, грешнице! Престани с вашите кабалистични заклинания!
Множеството трепна. Никога не бяха виждали така разстроен своя безчувствен инквизитор. Какво ли ставаше сега с него?
— Водете я! — извика абат Симон и се тръшна в креслото си.
И палачите със спуснати качулки, през чиито прорези святкаха безизразните им очи, я поведоха по дървената стълба, вързаха я за третия свободен кол между двете чучела и слязоха обратно на земята.
Отец Франсоа поднесе свещта, запалена от кандилото в олтара на монастирската черква. Палачът допря до нея факлата си, после докосна четирите ъгъла на кладата. Подложената слама пламна мигновено, запращя натрупаната борина. Пламъците лумнаха изведнъж, извисиха се.
Тогава Женевиев дьо Монгри, както постъпваха повечето бугри, запя предсмъртния си псалом.
Смятал бе, надявал се бе Симон дьо Клерк, че е надживял слабостта си. Че е станал неуязвим за простите човешки чувства. А то…
Като затихнал вулкан изведнъж в него изригна сподавяната с толкова усилия страст.
Вече не беше инквизитор, вече не беше Симон Еретика, беше станал отново човек, най-обикновен човек, с всички човешки пороци и несъвършенства.
Той скочи от стола си:
— Не мога, господи! Не мога!
После извика с глас, който не търпеше възражения:
— Махнете я! Разпръснете кладата!
Хвърли се нататък, разбута слисаните войници и притича до горящата клада. Нямаше никакво време. Женевиев бе изгубила съзнание, клюмнала, отпусната върху въжетата. Пламъците я обгръщаха, косите и ризата й горяха.
Симон Еретик сряза с ножа си въжетата, грабна я на ръце и отскочи назад.
Франсоа Льокок се изпречи пред него.
— Абат Симон — пресрещна го той със суров глас, който изведнъж бе загубил всякаква почтителност, станал властен и заповеднически. — Съзнаваш ли какво вършиш?
Като обезумял абатът изръмжа:
— Махни се, куче, от пътя ми!
И го блъсна. Шпионинът се зари в прахта.
Тогава Симон Еретик прекоси площада с бързи крачки, постави безжизненото тяло върху седлото на един кон и седна зад него.
Ала преди да пришпори коня, Франсоа Льокок се хвърли към него, като крещеше:
— На оръжие, Христови воини! Дръжте отстъпника! Някои от кръстоносците не искаха да се месят в разправиите на големците и се отдръпнаха, ала други, най-усърдните католици и главно кавалерите, послушаха зова му. Кавалерите никога не обичаха предводители духовници. Грабнали оръжията си, те се спуснаха след беглеца, водени от фанатизирания шпионин, който не спираше да ги подканя:
— Еретика отново се отметна! Дръжте Еретика!
Настигна го и понеже беше безоръжен, увисна на стремето му.
В съзнанието на абат Симон не бе останало никакво друго чувство, никаква друга мисъл. Само един порив, див, неосъзнат — да спаси Женевиев! Без да размисля, в отчаяна решителност, той измъкна кинжала си и го заби между плешките, на папския шпионин, който се свлече в нозете на коня.
Отмъстил бе, разплатил се бе най-сетне за дългите години унижения и низости, за страха пред опасния доносник, когото трябваше да търпи, пред когото трябваше да угодничи, макар че се гнусеше от него като от противно влечуго. Смазал бе най-сетне отровната усойница…
Той пришпори коня си към отворената задна порта на монастира и полетя към планината. Враговете му се втурнаха към своите коне и докато ги яхнат, беглецът взе преднина. Превали един рид, спусна се направо през котловината, премина плиткия поток и отново пое нагоре по следващото възвишение.