Малобройният му отряд се преустрои бързо. Пък и ония, неприятелите, навярно не бяха повече. Изоставиха коловоза и поеха направо през ливадите, за да не се чува тропотът на копитата.
И ето, след първия завой абат дьо Монгри ги видя. Сарацините, и те в пълно мълчание, вече навлизаха в тесния коларски път, що водеше към основата на скалистия връх.
Абатът стисна зъби — тоя път водеше и към тайния изход!
Случайно ли беше това?
Как да не се усъмни, след като помнеше самохвалството на Саид бен Омар, неудачния покушител, че брат му ще отвлече дъщерята на неверника. Че ще отмъсти и за него.
Мигновено изтегли меча и даде заповед за атака, полетя пред всички.
Не очаквали опасност тъкмо от тази посока, разтегнали строя си, сарацините в първия миг се объркаха. Засуетиха се. Напред или назад?
Рашид бен Омар пръв се опомни. И изкрещя:
— Мишел дьо Монгри!
Види се, сам аллах му го бе изпратил. Да отмъсти. Какво ще се залисва да отвлича дъщерята, когато може веднъж завинаги да разчисти сметките си с бащата, с убиеца на своя баща?
Не се замисли прав ли беше аллах, като го срещна толкова рано с душманина. Нямаше право да обсъжда делата на бога. Аллах винаги е прав. И простосмъртните никога няма да проумеят неговия замисъл.
— Дръжте оня, главатаря! — прогърмя гласът му. — Жив да го одера!
Сарацините пресрещнаха галопиращите тамплиери. Кръстосаха се ятагани и мечове, зазвънтяха щитове и брони, заблъскаха се и конете — гърди в гърди. И те като ездачите си се вчепкаха в боя, зацвилиха, запръхтяха, захапаха се със зъби.
Един подир друг започнаха да се свличат от седлата убитите и тежко ранените. Размесиха се, объркаха реда и животните с опразнени седла.
Тамплиерите бързо взеха надмощие. По-добре въоръжени бяха. И по-обучени в боя.
Рашид бен Омар все не успяваше да се примъкне до тогова, когото диреше. Все някой се изпречваше помежду им.
Внезапно очите му светнаха.
Един ранен арабин с последни сили замахна с ятагана към жребеца на абата, сряза сухожилията на задните му нозе. Клетото животно приклекна, задницата му се свлече. И Мишел дьо Монгри се просна възнак на земята.
Рашид възви коня към него, наведе се, замахна да го съсече. Но Фахад, който в битката следваше неотстъпно господаря си, се метна отгоре му.
Асасинът не можа да го пресрещне с ятагана. Затова с лявата ръка измъкна кинжала от пояса си, изви се с последни сили и го заби в пъстрото тяло. После се изхлузи от седлото.
Тогава видя стария тамплиер, врага си, който се бе изправил пъргаво на крака и замахваше върху му с меча си.
Федаинът опита да отклони удара.
Не успя.
В следния миг мечът на абата се стовари отгоре му.
Пред очите му припадна някаква мъгла, размазаха се очертанията на целия свят. Все едно не лежеше върху твърдата чужда земя, а летеше над облаците към седмото небе, към подножието на божия престол, към безсмъртието и вечното блаженство, що се полагат всекиму, изпълнил дълга си в джихада — свещената война, всекиму, загинал за имама.
Сражението не трая дълго. Сарацините, по-малобройни, по-леко въоръжени, предпочетоха смъртта, отколкото да станат роби.
Когато битката свърши и тамплиерите се заловиха да погребват своите убити и да превързват ранените, абат дьо Монгри пристъпи към трупа на гепарда. Коленичил, той сложи длан върху главата му, като на човек притвори клепачите му. После се изправи. Очите му, стоманените очи на суровия боец бяха пълни със сълзи.
Той даде заповед за тръгване. Рицарите-монаси се подредиха — най-напред магистърът им тръгна на друг кон, след него здравите воини и накрая ранените, безпомощно отпуснати върху седлата.
Поеха към Стария монастир.
Когато най-сетне го достигнаха след дълги криволици по пътя из гората, защитниците му, разбрали кой е, отвориха яката порта, пропуснаха и него, и отряда му вътре.
Абат Морис, заместникът на убития Симон Еретик, сам излезе да го приеме.
— Къде е дъщеря ми? — постави резкия си въпрос тамплиерът, преди да отвърне на духовническия му поздрав.
— Очаква изпълнението на присъдата, ваше преосвещенство — отвърна инквизиторът с мрачен израз. — Трябва да ви е известно, че трибуналът я осъди заради нечестивата й ерес.
Мишел дьо Монгри огледа двора. И видя, не можеше да не го види, позорния стълб и натрупаната около него клада.
Навреме бе дошъл. Доминиканците бързаха, не им се искаше да изтърват имението му. Алчни чакали!
Той измъкна писмото на конт дьо Монфор.
Абатът го прочете. Прочете го и втори път. Лицето му някак просветна.
— Ще изпълня молбата на конта. Всъщност, повече от уважение към вас, заради вашата преданост към светата църква. С надежда, че ще изтръгнете от греха тая заблудена душа.