Предпочиташе да не се меси в разприте на големците, предпочиташе да бъде в добри отношения с богатия и влиятелен тамплиерски орден.
Обърна се да даде нарежданията си.
След малко стражите доведоха Женевиев, с раздърпани дрехи, изтощена и с обгорели коси.
Това ли беше неговата Женевиев? Неговата любима дъщеря?
Даде знак да я поставят на друг кон, редом с неговия, и без да промълви ни дума повече, обърна назад, към изхода.
Пое към замъка си. Не я погледна повече. За него тя не съществуваше. Мъртва в сърцето му, обречена на смърт. След нея, след Фахад му оставаше само едно живо същество на тоя свят, оставаше внукът му, когото дори не беше виждал. И нищо друго. По-право, оставаше му още вярата, заради която жертвуваше всичко. Дори дъщеря си.
От един срещнат селянин узнаха, че бунтовниците бяха напуснали крепостта. Въпреки тая вест абатът се приготви за бой. Това можеше да се окаже военна хитрост.
Когато наближи съвсем, пръсна бойците във верига.
Навред се търкаляха мъртъвци. Дори пътят пред главната порта не бе разчистен от трупове.
Мостът над рова беше вдигнат.
Иззад бойницата на стражевата кула надзърна боязливо побелял воин.
— Спуснете моста! — заповяда абат дьо Монгри. Стражът отвърна дръзко:
— Че кой си ти, дето ще ми нареждаш?
— Мишел дьо Монгри.
Боецът заслони очи с ръка, взря се. И позна стария господар. Можеше ли да не го познае. После хукна по стълбата да предаде повелята му. Макарите заскрибуцаха и тежкият мост бавно легна върху рова, желязната решетка се вдигна в каменния си жлеб. Конницата изтопурка по изтритите плочи и влезе в двора.
Стражът се спусна да целуне ръка на абата. Тогава забеляза дъщеря му. Поклони се и ней.
— Господарю! — заговори той. — Останали сме само верните на светия престол. Бугрите последваха Българина. Щели да освобождават младата господарка. А тя, както виждам… Слава богу…
Мълчалив и суров, абат дьо Монгри слезе от коня.
После се обърна към отряда:
— Тоя дом е ваш.
Преди да влезе в някогашната си стая, с поглед накара дъщеря си да го последва. И там, с последни сили, смазан от умора, се отпусна на един стол. Женевиев остана права пред него, с наведена глава, прежълтяла от вълнение.
Това потискащо мълчание продължи дълго. Най-сетне тамплиерът вдигна глава.
— Истина ли е? — почти простена той. Дъщеря му го погледна твърдо:
— Истина е. Той сви юмруци.
— Женевиев дьо Монгри еретичка! Такъв позор!
— Не е ли по-позорно да довлечеш мародерите от цяла Франция, за да колиш и избиваш, за да заграбваш именията на хората?
— Не на хората, а на еретиците, на безбожниците.
— Да убиваш хора само защото мислят различно от тебе. В името на всемилостивия да сриваш градове, да изгаряш на кладите. И да твърдиш, че този порочен свят е създаден от бога, от безпогрешния.
— Че какво искате вие?
— Да няма слуги и господари, богати и бедни… Абатът не отговори. Беше дошъл да я съди, не да спори с нея и с нечестивото й учение. Хубаво би било да няма слуги и господари, бедни и богати. Ала това никога нямаше да стане. Ако нямаше слуги, кой тогава щеше да работи, да оре, да копае? Човечеството щеше да измре от глад. Тия нещастници се стремяха към живота такъв, какъвто е бил преди хиляди години. А животът беше по-силен от тях. И от него.
— Това никога няма да стане! — повтори гласно той мисълта си. — С хубави думи ви мамят, с хубави думи и теб са подвели. Никога няма да стане, защото сте се събрали в едно дело такива, каквито по начало бог е разделил: благородници и селяни. Затуй. Кой селянин ще обикне господаря си, кой господар ще слуша селяка?
— Това ще сторим ние — отвърна смело Женевиев. — Ще раздадем имотите си на бедните. Ще станем като тях. И заедно, като братя ще живеем.
Той почервеня от гняв.
— Именно това няма да допусна! Няма да дам владенията на дьо Монгри в ничии ръце: нито на селяните, нито на инквизицията.
— Само тъй хората могат да заживеят като истински братя.
Тамплиерът въздъхна тежко:
— Една благородничка, сестра на въшливите орачи и копачи!
Тя не се уплаши.
— Пред бога всички са равни: контове и ратаи, папи и перачки. Затова ще лишим от власт всички насилници. За да ги направим хора. Поставиш ли дори неподкупния апостол Петър върху трона на сегашните му наместници, с цялата им светска и духовна власт, и той ще стане чудовище като всеки папа…
Абат дьо Монгри замахна да й удари плесница.
— Нещастнице! Чуваш ли се какво говориш! И пред кого говориш?
После се върна назад, отпусна се в креслото. Лицето му отново прие каменното си изражение, затвори се в бронята на мълчанието. Стоя така дълго. Най-сетне вдигна глава. Гласът му прозвуча отново, само че тоя път спокойно, почти ласкаво: