— Женевиев, ти извърши голям грях: Пред баща си, пред бога. Ала преди да те съди бог, ще те осъди баща ти. Защото е длъжен да го стори. Защото той не би имал право да се разпорежда със съдбите на другите, преди да осъди дъщеря си, чийто позор е и негов позор.
Тя го гледаше с тревожни, недоумяващи очи:
— Аз съм обещал, дал съм кавалерската си дума, а един дьо Монгри не пристъпва дадената дума. Обещал съм да те осъдя сурово, за да не те съди инквизицията.
Старият тамплиер пое дъх и добави:
— Оставя ли те жива, инквизицията ще те изгори на кладата и ще вземе владенията на рода ни. Загинеш ли, осъдена от мен, Монгри ще остане за твоя син, за моя внук, ще остане на рода дьо Монгри.
После я изгледа непоколебимо.
— Сещаш ли се какво се иска от теб?
— Да! — прошепна Женевиев.
Претръпнала беше от преживените ужаси, свикнала с мисълта за смъртта.
— Една истинска християнка е винаги готова Да се раздели с грешната си плът.
Той се надигна. През тоя кратък разговор сякаш изведнъж беше остарял. По челото му беше избила едра пот.
Абат дьо Монгри измъкна меча си. Женевиев стисна челюсти, вирна глава, изпъна цялото си тяло. Устните й неволно пошепнаха:
— Заслужих го, господи! Заради слабостта си, заради издайничеството, заради Слав — заради всичко…
Но в следния миг мечът издрънча на плочите.
— Не мога, господи! — изхлипа клетият баща. — Прости ми!
А пред него Женевиев продължаваше да стои неподвижна, вцепенена.
Тамплиерът полека-лека се съвземаше.
— Нека бог ме съди! Влез в скрина! — заповяда й той. — И не се показвай, каквото и да стане, докато не отворя аз!
Излезе, заключил след себе си вратата. Намери бавачката.
— Отведи детето при сестра ми Луиз! — нареди й той. — Ще ви съпроводят десет войници от крепостта.
Погали с ръка главата на малкия, който го гледаше уплашено учуден, и слезе при слугите.
— Пригответе един ковчег!
Когато набързо скованият ковчег беше готов, абатът заповяда да го поставят пред стаята му. Вътре го вмъкна сам. И там го напълни с дрехи, в които уви няколко каменни плочи, приготвени преди това. Чак след като закова капака, повика слугите и им нареди да го отнесат в семейната гробница под крепостния параклис. Сбра на кратко опело всички, тамплиери и прислужници. Сам отслужи заупокойна молитва. И през цялото време в главата му властвуваше една настойчива мисъл, трескава молба: „Прости ми, боже! Тя все едно ще бъде мъртва! И ще има време да се разкае!“ Слугите хлъзнаха ковчега в каменната ниша, а каменоделецът я зазида с мраморна плоча, върху която бе издълбал набързо името й. За целия свят и най-вече за Светата инквизиция Женевиев дьо Монгри вече беше мъртва. Именията й оставаха завинаги на рода дьо Монгри.
Когато богомолците се разотидоха недоумяващи, потресени от тайнствената смърт и прибързаното погребение на младата владетелка, абатът се прибра в стаята си. Нощта беше настъпила, затова той запали борината.
И когато накрай, след толкова преживявания, обитателите на замъка заспаха, той отвори скрина.
— Следвай ме!
И я поведе, послушна и безводна, смазана от мъки и угризения. Без да ги види никой, се промъкнаха в тайния ходник. След като бутнаха каменния блок на предишното му място, прекосиха гората и навлязоха в пътя, където ги чакаше най-верният оръженосец на абата е три оседлани коня. Безмълвно тримата ги възседнаха в препуснаха.
На разсъмване достигнаха монастира „Свети кръст“. По това време, когато повечето обители бяха превърнати в свърталища на разврата и охолния живот, когато девическите и мъжките метоси се строяха, един до друг, а понякога и под един покрив, когато много женски монастири имаха славата на публични домове, а някои кардинали и епископи си бяха обзавели цели хареми от монахини, „Свети кръст“ беше известен със строгостта на нравите, стигащи до жестокост. Някои от монахините бяха натирени тук след семейни ежби за имот и власт или изгонени от мъжете си, които тъй добиваха право да се оженят повторно, а други бяха еретички, изпратени от инквизицията да изкарат дните, които им оставаха, тук, между каменните стени, в пост и разкаяние.
Игуменката ги посрещна почтително. Абатът знаеше, че преди това е била надзирателка на затворничките в инквизицията. Той не говори много. Каза й само:
— Сестро, предавам ти блудната си дъщеря. Да я направиш достойна за Христа. За мен тя е мъртва. Желая никой да не научи, че Женевиев дьо Монгри е жива.
Игуменката се поклони сдържано.