Выбрать главу

Когато през стъклописа на прозореца се процедиха първите лъчи на изгрева, двама префекти влязоха при осъдения.

— Стани! — рече единият. — И ни следвай!

Той се надигна бавно. Навън, в тясното дворче, се бяха сблъскали плътно един до друг множество хора. На стълбите се бе изправил със застинало вкаменено лице слепият епископ, а зад него стояха с наведени глави още двама съвършени. Много бяха вярващите бугри, още повече слушателите, ала съвършените бяха малцина. И тия петима префекти сега щяха да решат съдбата на шестия си брат, дошъл от далечна България, за да донесе словото… И в същото време извършил най-непростимия грях.

Тълпата им стори път мълчаливо. И Слав се изправи пред съдниците си.

Единият префект, най-старият, с бяла като сняг коса, вдигна в ръка Тайната книга, която Роже Симон беше извадил от скривалището й в стаята на Женевиев дьо Монгри, и рече:

— Пред нея ще те питаме, пред нея ще отговаряш. Кажи, съзнаващ ли прегрешението си?

Слав се изправи.

— Какво имам да крия? Всичко, което съм вършил и което върша, е явно. Скрито нямам. Преди да ме съдите вие, аз сам съм се осъдил. Заявявам, че не съм достоен за съвършен. Смятах се за силен човек, надрасъл жалост и съчувствие. И досега мисля така — защо да съжалявам страданията на тленното тяло? А излезе, че съм много слаб. Излезе, че не мога да бъда бездеен, когато хората се измъчват. Не съм надрасъл и беса на гнева си. Не успях да сдържа ръката си, когато видях неправдата. Слаб съм, повтарям. Накажете ме! Не мога да гледам насилието с безразличие. Слабият човек в мен се нахвърли срещу насилниците.

Старият префект го прекъсна:

— Искрен ли си в разкаянието си, брате?

Слав се сепна. Изведнъж прозря, че така говореше разумът му, паметта му, заучените догми, докато сърцето мислеше различно. А съвършеният трябва да говори така, че сърцето и разумът му да са съгласни, да не се препират. И отвърна:

— Не знам, брате! И аз сам се питам. Ако можете, отговорете ми вие. Защо едни имат право да се борят, а други не?

Старецът проговори тихо:

— В душата ти спорят ангелът и сатаната. Сатаната те оплита в коварствата си.

— Може да си прав — извиси глас Слав. — Ала сега и аз мисля така. Лесно е да пожертвуваш тялото си заради ближния. За ближния аз пожертвувах душата си. И нека бог ме съди!

Четиримата префекти протегнаха напред ръце.

— Не богохулствувай! Все още си стройник, не осквернявай сана си!

Тогава неочаквано напред пристъпи слепият Филип с вдигнати към небето безизразни очи. И когато множеството стихна смутено, заговори:

— Братя християни, чуйте и мен! Аз го изправих пред вас, дойде ми редът да кажа и аз своите думи.

Слънцето вече беше изскочило над кръгозора и алените му сияния обагряха с розовина връхните бойници на кулите. В настъпилата тишина долетя чирикането на горските птички.

— Чуйте, братя! Тая нощ, докато вие спяхте, аз бях насаме с Исуса. Видях го тъй, както вие виждате мене.

Говореше им това, което говореха и други като него. А се двоумеше. Наистина, наяве ли го бе видял или насън, в някакъв смътен кошмар след жестоките преживявания и умората?

— И аз го запитах: „Господи, на кръстопът съм. Упъти ме господи!“ А Исус рече: „Филипе, смири гордостта си! Само аз имам право да съдя! Помни! Който е против насилието, е с мен.“ И изчезна, стопи се в светлината на звездите.

Белокосият катар го изгледа слисан.

— Брате Филипе, що думаш ти? Да го опростим ли? Имаме ли това право?

— Ние сме длъжни да прощаваме. А бог ще съди. Всеки съд на земята е дело на Мамона, всеки закон на земята е дело на Мамона. Има един съд, небесният, когато праведните ще отидат при бога, а неправедните при сатаната.

Народът зашумя облекчено. А един от четиримата префекти запита:

— Учителю, а какво ще стане тогава, когато и най-достойните се отдадат на насилието?

Филип мълчеше. Личеше си, че бе говорил така след дълга борба със себе си, с всичко, в което бе вярвал досега, че бе изживял с кървава болка новата мъдрост, що изповядваше. Много бе размислял. Беше плакал, удрял челото си в плочите. Накрая се бе убедил. Неговият разум не стигаше да прецени прав ли беше или не беше. Не знаеше вече дали в тоя свят, създаден от Лукавия, насилието ще бъде премахнато само със слово. Дали насилието можеше да бъде унищожено от друго освен пак от насилие. Ако беше някой друг, когото не беше ни чувал, ни виждал, навярно би решил друго. Ала сега ставаше дума за Българина. А той вече го бе опознал. Със сърцето, не с очите си. Сърцето вижда повече от очите и от ума. Чрез сърцето говори бог.