Той прошепна тихо:
— При срещата с бога слепецът често проглежда по-добре от зрящите. И аз ви казвам с думите на бога, когато спаси блудницата: „Който е безгрешен, да хвърли пръв камъка!“
Тълпата притихна съвсем. Отдръпнаха се смутени и четиримата съвършени. А старият анцианус продължи:
— Братя, и аз като Българина признавам, че съм слаб. Друг трябва да изберете на мое място, нямам сила да присъдя. Нека реши народът. Защото чрез него говори сам бог.
Пръв се провикна Роже Симон:
— Искаме Българина! Да ни води! И множеството пое неговия вик:
— Българина! Искаме Българина!
Тогава Филип се обърна към слисания богомил:
— Ти сам виждаш що дума народът. Аз нямам какво да притуря. Върви по своя път, който ти сочи сърцето!
Слав Граматик стоеше и гледаше пред себе си хората.
— Братя! — рече той. — Тайната книга е у нас. Словото ще ни води в боя за правдата. С него ще воюваме за нашата цел, за рая на земята, което значи човечество без господари и роби, за всечеловеческо общиарство, в което ще царуват братството и равенството.
Той се умълча. Какво приказваше всъщност? Рай на земята, а без нея? Господи, твоето наказание беше по-сурово от всяка човешка присъда!
Но стисна пестници и отново заговори:
— Разбрах това тук, сред вас, сред мъката и насилието. Делото иска не само книга, не само слово. Иска и меч. И аз ви обещавам. Моят меч ще се стовари върху тираните. Затова оставам тук, при вас, да продължим заедно борбата. Няма да се връщам в България. Сега тук има повече нужда от мен, отколкото там.
А погледът му все не можеше да се отдели от малкия параклис, където лежеше Женевиев.
Изкуплението
Женевиев дьо Монгри, сега сестра Мадлен, отказваше упорито да се приобщи към реда на монастира. Работеше послушно с другите монахини в градините и шиеше дрехи за бедните, ала не стъпваше в черквата, не посягаше да пипне игла и конец, за да избродира някоя хоругва, покривало за маса в олтара, свещеническа одежда, да натопи пачето перо в мастилницата, за да препише някое евангелие — всичко това, с което се улисваха останалите сестри.
Игуменката научаваше всичко за твърдоглавата монахиня, ала търпеше. Не за пръв път се срещаше с такива, не за пръв път укротяваше луди глави. Умееше да чака. В светата обител времето нямаше цена. Цялата вечност стоеше пред тези, които са пристъпили прага й. И тук, на земята, и отвъд, на небето, закъдето се тъкмяха всички. А имаше още нещо. Женевиев дьо Монгри не беше коя да е, не беше някоя безродна селянка с напукани пети. Зад нея, макар и невидим, стоеше един от първенците на тамплиерския орден, от когото зависеше благоденствието на „Свети кръст“. За това тя само я поучаваше кротко вечер, тъй както Спасителя бе поучавал юдеите; не я заплашваше, не я принуждаваше. Оставяше я да се вразуми, да осъзнае прегрешенията си, да пристъпи доброволно в лоното на църквата. И я следеше. Обкръжила я бе с най-доверените си послушници, които дебнеха всяка нейна стъпка. Отначало, понеже познаваше нрава на баща й и еретическото твърдоглавие, игуменката се тревожеше повече. Постепенно се поуспокои. Макар че рязко отказваше да приеме католическите обреди, новата монахиня не даваше никакъв признак, че възнамерява да се противопостави на бащиното си решение.
Ако подозираше каква буря бушува в гърдите на възпитаницата й, старата игуменка навярно би я заключила в килията и никога не би я пуснала да се мерне навън, за да спази дадената пред баща й дума. Тоя път тя се излъга, не прецени с какъв нрав се бе сблъскала.
Успяла да приспи бдителността й, след като се бе прибрала както обикновено в килията си, една вечер Женевиев излезе обратно в коридора и дебнешком стигна до стаичката на клисарката. Знаеше, старата жена отдавна не чуваше. Затова спокойно отвори вратата, пипнешком намери окачения на стената ключ и се измъкна. Все така дебнешком, прекоси двора, докато се изправи пред камбанарията, която опираше в крепостния зид. След като отключи предпазливо, тя се заизкачва по проскърцващата дървена стълба. Достигнала най-сетне камбаната, непокорницата се опита да откачи въжето й.
Възелът бе омотан здраво. Ала нейните пръсти бяха сръчни, волята й — непоклатима.
Колко ли се бе борила с него — а то наистина приличаше на борба — минути ли, часове ли?