— А сега да пристъпим към работата — каза Артемис, като сложи на масата миниатюрен касетофон. — Ти отговори на обявата ни в мрежата.
Нгуйен кимна и изведнъж му се прииска от все сърце информацията му да е достоверна.
— Да, господин… господарю Фоул. Онова, което търсите… знам къде се намира.
— Наистина ли? И аз трябва да повярвам на голите ти думи? Може да си ми приготвил капан. Семейството ми има доста врагове.
Бътлър хвана един комар, който кръжеше във въздуха над ухото на работодателя му.
— Не, не — каза Нгуйен и извади портфейла си. — Ето, вижте.
Артемис разгледа полароидната снимка. Прииска му се да спре бясното туптене на сърцето си. Гледката изглеждаше обещаваща, но какво ли не можеше да се подправи в днешно време с компютър и обикновен скенер? На снимката се виждаше ръка, която се подаваше от непрогледния мрак. Зеленикава петниста ръка.
— Хм — измънка той. — Обясни ми.
— Тази жена е знахарка, живее близо до улица „Ту До“. Работи срещу бутилка оризово вино. Винаги е пияна.
Артемис кимна. Звучеше логично. Пиенето беше един от малкото сигурни факти, на които се основаваше търсенето му. Той стана и разглади гънките на бялото си поло.
— Много добре. Води ни, господин Нгуйен.
Нгуйен избърса потта от гъстите си мустаци.
— Само сведения — такава беше уговорката. Не искам да ме прокълнат.
Бътлър сръчно сграбчи информатора за вратата.
— Съжалявам, господин Нгуйен, но времето, когато можехте сам да решавате, отдавна отмина.
Той напъха съпротивляващия се виетнамец в наетата кола, която едва ли беше най-подходящото превозно средство за тесните улици на град Хо Ши Мин, или Сайгон, както местните жители продължаваха да го наричат, но Артемис предпочиташе да бъде максимално ограден от хората наоколо.
Колата напредваше мъчително бавно. Пъпленето й ставаше още по-непоносимо за Артемис поради вълнението, което се надигаше в гърдите му. Не можеше да го потиска повече. Нима наистина наближаваше краят на търсенето им? След шест фалшиви следи и прекосяването на три континента можеше ли тази просмукана от вино знахарка да бъде светлината в края на тунела? Артемис за малко да се изсмее на глас. Такова нещо не се случваше всеки ден.
Мотопедите сновяха като риби от гигантски пасаж. Тълпите сякаш нямаха край. Дори пресечките бяха запълнени до пръсване от продавачи и улични търговци. Готвачи мятаха рибешки глави в дълбоки тигани със съскащо олио, а хлапета се пречкаха в краката на минувачите, търсейки лесна плячка за крадене. Други седяха на сянка, като им правеха знаци с палци.
Сакото на Нгуйен бе подгизнало от пот. Не беше от влажния задух — бе свикнал с него. Всичко се дължеше на проклетата ситуация, в която беше изпаднал. Трябваше да внимава и да не се забърква в комбинация от магия и престъпления. Обеща си, че ако се измъкне невредим, ще промени навиците си. Нямаше да отговаря повече на съмнителни обяви по Интернет и със сигурност нямаше да си има работа със синове на босове от европейския престъпен свят.
Колата не можеше да продължи по-нататък. Пресечките бяха станали твърде тесни за превозно средство на четири колела. Артемис се обърна към Нгуйен.
— Изглежда, ще трябва да продължим пеша, господин Нгуйен. Ако искаш, можеш да побегнеш, но ще изпиташ остра и смъртоносна болка между лопатките.
Нгуйен погледна Бътлър в очите. Бяха тъмносини, почти черни. В тях нямаше милост.
— Не се тревожете — отвърна. — Няма да побягна.
Те слязоха от колата. Хиляди подозрителни погледи проследиха движението им по уличката. От земята се вдигаше пара. Един джебчия злополучно се опита да открадне портфейла на Бътлър. Без дори да поглежда надолу, прислужникът му счупи пръстите. След инцидента тълпата се раздалечи и им направи път.
Уличката стана още по-тясна и премина в изровена пътека. Водите от каналите се изливаха направо в калта. На островчетата, образувани от постланите на пътя оризови рогозки, се тълпяха сакати и просяци. Повечето минувачи на тази улица нямаха какво да им дадат, с изключение на трима.
— Е? — попита Артемис. — Къде е тя?
Нгуйен посочи с пръст към черен триъгълник под една ръждясала пожарна стълба.
— Там. Долу. Не си показва носа навън. Не излиза дори за оризово вино, изпраща някого да й купи. Сега може ли да си вървя?