— Проблеми, а, Джулиет?
Момичето бързо се изправи.
— Сама съм си виновна, Артемис. Вероятно не съм дръпнала добре завесите на прозорците. Госпожа Фоул не е могла да спи.
— Хм — промърмори Артемис и бавно се заизкачва по дъбовото стълбище.
Тревожеше се за състоянието на майка си. Тя отдавна не понасяше дневната светлина. Въпреки това ако по някакво чудо се възстановеше и излезеше от спалнята си, това щеше да сложи край на неограничената свобода на Артемис. Щеше да се върне в училище и — край на амбициозните тъмни начинания.
Той тихо почука на двойната сводеста врата.
— Майко? Будна ли си?
Нещо се удари във вътрешната страна на вратата. По звука можеше да се отгатне, че е нещо скъпо.
— Разбира се, че съм будна! Как да спя на тази ослепителна светлина?
Артемис надникна в стаята. В полумрака се открояваха тъмните очертания на антикварно легло с балдахин. През малък процеп в кадифените завеси се процеждаше тънък сноп светлина. Анджелин Фоул седеше приведена в леглото и бледите й ръце изглеждаха ослепително бели.
— Артемис, скъпи, къде беше?
Момчето въздъхна. Беше го познала. Това бе добър знак.
— На училищна екскурзия, майко. Карахме ски в Австрия.
— Ах, ски! — замечтано промърмори Анджелин. — Как ми липсва това! Може би ще отидем на ски, когато баща ти се върне.
Артемис усети как в гърлото му засяда буца. Доста необичайно за него.
— Да. Може би. Когато баща ми се върне.
— Скъпи, би ли дръпнал плътно завесите? Светлината е непоносима.
— Разбира се, майко.
Той тръгна пипнешком към прозореца, като внимаваше да не се блъсне в ниските ракли с дрехи, пръснати навсякъде из стаята. Накрая пръстите му уловиха кадифените дипли на завесите. В първия миг се изкуши да ги разтвори докрай, после въздъхна и затвори процепа.
— Благодаря ти, скъпи. Между другото, трябва да се отървем от тази прислужница. Не я бива за абсолютно нищо.
Артемис си замълча. Джулиет беше трудолюбива и предана и през последните три години бе станала част от дома Фоул. Време беше да използва разсеяността на майка си в своя полза.
— Разбира се, ти си права, майко. От известно време и аз мисля да го направя. Бътлър има сестра, която според мен ще бъде напълно подходяща за тази работа. Мисля, че съм ти споменавал за нея — Джулиет.
Анджелин се намръщи.
— Джулиет? Да, името ми се струва познато. Е, все ще е по-добре от това глупаво момиче, което ни прислужва сега. Кога може да започне?
— Веднага. Ще изпратя Бътлър да я вземе от квартирата й.
— Ти си добро момче, Артемис. А сега ела да прегърнеш мама.
Артемис се гмурна в тъмните гънки на робата й. Ухаеше приятно, на цветя, които плуваха във вода. Но ръцете й бяха студени и безжизнени.
— О, скъпи — прошепна тя и тонът й го накара да настръхне. — Чувам звуци. Нощем. Пълзят по възглавниците и влизат в ушите ми.
Момчето отново усети буца в гърлото си.
— Може би трябва да дръпнем завесите, майко.
— Не — изхлипа майка му и го освободи от прегръдките си. — Не. Защото тогава ще мога и да ги виждам.
— Майко, моля те.
Но нямаше смисъл. Анджелин си бе отишла. Жената пред него допълзя до отдалечения ъгъл на леглото и дръпна одеялото до под брадичката си.
— Изпрати новото момиче.
— Да, майко.
— Нека ми донесе резенчета краставица и вода.
— Да, майко.
Анджелин го изгледа предпазливо.
— И престани да ме наричаш „майко“. Не знам кой си, но със сигурност не си моят малък Арти.
Артемис примигна, за да върне обратно напиращите сълзи.
— Разбира се. Извинявай, май… Простете.
— Хм. И не се мяркай повече тук, защото ще кажа на мъжа ми да се заеме с теб. Той е много влиятелен човек, знаеш ли?
— Добре, госпожо Фоул. Повече няма да ме видите.
— Дано е така — отвърна Анджелин и замръзна на място. — Чуваш ли ги?
Артемис поклати глава.
— Не. Не чувам никакви…
— Дошли са за мен. Навсякъде са.
Тя потърси убежище под завивките.
Докато слизаше по стълбището с мраморни перила, Артемис още чуваше ужасените й ридания.
Книгата се оказа далеч по-трудна за разчитане, отколкото бе очаквал. Като че ли му оказваше най-упорита съпротива. Каквато и компютърна програма да използваше, нямаше резултат.
Артемис засне на микрофилм всяка страница поотделно и ги скри на различни места в стените на кабинета си. Понякога беше от полза нещата да се пазят на хартия. Ръкописът не приличаше на нищо, което бе виждал досега, и същевременно му се струваше странно познат. Текстът явно представляваше смесица от символи и букви, изписани върху страниците без каквато и да било видима подредба.