— Иска ми се да ви вярвам — вметна колебливо Гордън. Не вярваше, че от Церера щяха да изпълнят толкова лесно замисъла си, но реши, че е по-добре да изрази съгласие. — Искрено се надявам да го направите. Тези изверги трябва да бъдат екзекутирани. Да избият толкова… — той стисна зъби, сещайки се за мъртвия свят, заобикалящ го отвсякъде. Делиус попита:
— Как се казваш, момче?
— Гордън Леникс!
— Добре, Гордън. Сега искам да ми помогнеш с някои неща. Ще бъдеш ли в състояние?
— Разбира се. Какво искате да направя?
Делиус пое дълбоко въздух и вече със заповеднически тон представи задачата:
— Първо се успокой и се опитай да откриеш някой оцелял, като използваш топлинния детектор на Главния компютър. Снабди се с търпение и чакай патрулния ни кораб. Следи внимателно наблюдателните уреди. Когато ни засечеш, измисли бърз начин да ни посочиш мястото за кацане. — Той направи пауза. Премисли и запита: — Имаш ли достъп до секретните банки на компютъра-майка?
Гордън прехапа безнадеждно устни.
— Не. Съжалявам. Аз съм само един надзирател.
— Нищо. Не е толкова лошо. Ще се заема с това, когато кацна лично на астероида. А сега ще прекъсна връзката. Губим ценно време. Олдброски е намислил нещо и подозирам, че това нещо не е никак хубаво.
— През цялото време говорите така, сякаш го познавате много добре…
— Ще говорим за това, когато кацнем при вас. Прекъсвам връзката. Дръж се, момче.
И връзката с Интеркома на Церера прекъсна. Гордън остана няколко минути, загледан замислено в тъмния екран. А самите му мисли летяха сякаш в безтегловност, където всичко реално се превръщаше в илюзорно и двете се смесваха като в болното въображение на побъркан човек. Лошото в случая бе това, че всичко в мозъка му бе наред за разлика от мъртвия свят на Итака-8.
Защо ли му трябваше да става надзирател в астероиден затвор? И то точно на това проклето парче скала? Трябваше да остане на Марс, при родителите си. Имаше лека работа като втори надзирател в малкия затвор на северния пояс. Но не! Глупакът му с глупак трябваше да напусне прекрасния си свят и да премине онзи скапан курс по охрана на особено опасни затворници. Предложиха му висока заплата, социална осигуровка и високи премии. Само не му казаха на кой астероид щяха да го пратят. А когато му показаха решението на Комисията за разпределение на надзиратели, едва не получи инфаркт. Разпределяха го на Итака-8. Астероидът с най-черна слава от всичките 68 астероида-затвори в целия Астероиден пояс. Но вече бе твърде късно да се откаже. Договорът бе подписан. Връщане назад нямаше.
Сега си спомни и деня, в който се раздели с родителите си. Беше четвъртък, 8:30 марсианско време. Патрулният кораб чакаше със запалени двигатели на космодрума на Марс сентрал сити. Сбогува се сърдечно с единствените хора, които обичаше. Прегърна малката си сестра и обеща да се обажда редовно. После се качи, седна на определеното му място и залепи чело на страничния илюминатор. Там долу, на безопасно разстояние стояха, махайки с ръце, трите същества, които съставляваха живота му. Майка му махаше поривисто с ръка. Очите й бяха пълни със сълзи, когато го изпрати. „Пази се“, каза му тя и го целуна. Позастарелият му баща, произхождащ от стар колонизаторски род, се ограничи с това да го хване за раменете и да го разтърси силно с думите: „Не се поддавай на провокации от страна на ония животни и бъди винаги нащрек“.
После двигателите зареваха, куполът на космодрума се превърна в малко сборище на множество конструкции. Миг по-късно всичките се събраха като на монета и корабът напусна орбитата на Марс. Гордън за кратко зърна мрачната повърхност на Фобос, докато набираха скорост. После ускорението му отне дъха и корабът се вряза в Астероидния пояс. Чакаха го 34 часа полет до последното за следващите шест години напред разпределение — Итака-8.
От тогава до попадането му в сегашната драма бяха изминали само две години. А Гордън още дори не можеше и да предположи, че тя слага началото на една всеобща за човечеството трагедия.
Излязъл напълно от вцепенението, огледа още веднъж залата, компютъра-майка със застиналите тела върху пултовете и пода. После се зае с отвратителната работа да ги изнесе до карантинния изолатор.
5.
Капитан Джулитас лежеше с притворени очи в койката на каютата си, обзаведена по типично аскетично пестелив начин, характерен за суровите му привички, формирани сред пустотата на мрачния космос. Въпреки непрестанните опити да се отпусне, нещо вътре в него постоянно и упорито го принуждаваше да се връща в мислите си върху последните произшествия. Опитите му да стигне до някакво що-годе разумно решение на загадката на узурпатора на кораба му се разбиваха като вълни в морски прибой още в началните си стадии на заформяне.