— До всички! Веднага се качете на капитанския мостик! Стигнахме облака!
Джулитас не видя какво толкова имаше в това, но за по-малко от две минути като ураган в мостика нахълта цялата банда от главорези. Всички трепереха от вълнение. Гледаха облака пред носа на кораба с такова възхищение, сякаш виждаха нещо абсолютно невероятно.
Джулитас подхвърли хапещо:
— Аха! Маймунската сган се събра най-после. А сега какво? Не виждам никакви дървета, на които да се покатерите.
— Млъквай! — кресна му Талиус така, че тъпанчетата му писнаха и тутакси, без да му обръща повече внимание, развълнувано се приближи до илюминатора. Останалите направиха същото. Талиус чак подпря чело о прозрачната повърхност и попита прегракнало:
— Сигурен ли сте?
— Абсолютно! — Отговорът на Олдброски олицетворяваше самата сигурност. Той скръсти ръце и допълни: — Зад този облак… е Аритан-11!
Джулитас зяпна, изпълнен със смесица от неверие и все още неясни предчувствия.
Няколко минути всички стояха в пълно мълчание. Корабът бе напълно неподвижен, застинал пред сгъстяващия се облак, сякаш очакваше появата на нещо величествено. Талиус тропаше нервно по дебелото стъкло, опрял челото си в него. Внезапно спря, обърна се и попита с изпълнен с нетърпение глас:
— Какво чакаме? Защо не влезем в облака?
— Защото можем да загинем! — отсече Олдброски.
Всички се спогледаха изненадано.
— Какво? — Черната четина, покриваща темето на Талиус се наелектризира. — Нали каза, че щом преминем облака, ще попаднем в чисто пространство!
— Така е, но не знам със сигурност колко надълбоко е разположен облакът. Нямам никаква представа за това какво има в него. Според древната енциклопедия облакът е изкуствена преграда, служеща да спира всякакъв достъп до базата. Не знам защо са го направили, но са имали основателна причина да се крият толкова усърдно от сондите.
Един от главорезите попита нервно:
— А сега какво?
— Не знам — с угрижен вид отвърна Олдброски. — Ако облакът действително служи за бариера, то съществува опасност да не се състои от прости скални късове.
Талиус се намръщи още повече.
— Какво имаш предвид? Че има нещо техническо в облака? Роботизирани сонди?
— Да приемем, че е прекалено просто да има само скали.
Облакът все повече се сгъстяваше и настъпваше към малката черупка. Джулитас реши, че се заблуждава, но нещо ставаше вътре. Прекалено бързо увеличаваше размерите си. Сякаш някаква невидима сила го сплескваше от двете му страни, плъзгайки го бавно към тях.
Олдброски продължаваше да убеждава хората си, когато Джулитас кресна гневно:
— Млъквайте, астероидни плъхове! Не виждате ли, че става нещо със шибания ви облак?
Постоянно усъвършенстваните в условия на перманентни опасност и рефлекси на затворниците ги накараха светкавично отново да се залепят за илюминатора. Олдброски застина в изненада с полуотворена уста пред бързо сгъстяващите се астероидни парчета. Първоначалното им хаотично движение постепенно преминаваше в някаква определена симетрия.
Челото на Талиус се бе буквално сляло с повърхността на стъклото.
— Какво, Велики Фобос, става тук? — извика той и се обърна към шефа си, като към виновник за всичко произходящо. — Какво ще правим сега? Така ли ще стоим?
— Ще чакаме!
— Да не си полудял? Не виждаш ли, че облакът се опитва да ни притисне? Нека да се омитаме оттук.
Хората стояха вцепенени като статуи, сякаш обгръщащият ги облак им бе отнел способността да реагират. Джулитас местеше яростно поглед от облак към пиратите и обратно. Накрая не се сдържа и извика:
— Какво умувате, тъпанари? Включете двигателите и да изчезваме оттук.
Дясната ръка на Олдброски се сви в юмрук, който се стовари върху челюстта му. От удара Джулитас се олюля на стола.
— Ако още веднъж си отвориш устата, без да съм ти разрешил, ще те изкормя собственоръчно! — После допълни по-тихо: — Искаш да ни подведеш, за да може скъпият ти брат…
Джулитас се втренчи изненадано в почервенялото му лице.