— Правителството нареди на Церера да се заеме с проблема. Страхуваха се от икономическите промени, които щяха да настъпят, ако колонистите ги заставеха да изпълнят исканията им. В действителност те не искаха кой знае какво. Малко повече брутен доход, повече машини, по-кратък работен ден. Исканията им можеха да бъдат изпълнени, без това да се отрази особено на банките на Марс Сити.
— И защо тогава не им задоволиха тези искания?
— Хм. Страхуваха се, че ако го направят, това ще послужи за пример на други колонисти да започнат да претендират за какво ли не. А подобна перспектива никак не се нравеше на управниците. Затова препратиха разрешаването на проблема към щаба на Церера. А там издадоха много проста заповед: да се вземат незабавни мерки за потушаването на бунта. Същевременно арестуваха делегатите им и ги тикнаха в кулата на Марс Сити. Аз и брат ми съдействахме за това. Както и да е. Взех два крайцера — вторият се пилотираше от брат ми — и застанах в орбита около Фобос. Мислех, че това ще бъде още една рутинна операция по въвеждане на ред. — Той поклати глава. — Но сгреших. Преди да установя контакт с тях, от скрита платформа в края на куполите им нещо се насочи към втория крайцер. Бях извъртял кораба под остър ъгъл така, че да огледам комплекса им. Когато видях какво се насочваше към втория крайцер, беше късно да направя каквото и да било. Бяха изстреляли миниплутониева ракета! О, Фобос! Откъде можех да знам, че едно такова задръстено минно колониално население ще притежава подобно разрушително оръжие? Защитните ни екрани не бяха включени, когато ракетата удари втория кораб. Кръвта се смрази във вените ми. Ракетата се превърна в малко слънце, чиято светлина обгърна кораба и сиянието изчезна. Заедно с кораба! Изпари се! Нищо не остана от него.
Гордън гледаше мълчаливо пред себе си.
— А вие? Какво направихте?
Командирът вдигна към него навлажнените си очи.
— Вцепенението така ме бе обзело, че блокира всичките ми крайници. Ако навигаторът до мен не бе изкрещял в ухото ми нещо, сега нямаше да съм тук. Веднага задействах защитния екран. Не мина и секунда, когато отдолу изстреляха втора ракета, този път насочена към нас. Вярно, раздруса ни, но екраните отразиха енергията. Не се колебах дълго. Изсипах цялата налична огнева мощ върху платформите долу. Никой не оцеля. Но загубих брат си.
Когато представих доклада си пред сената на Марс, ония счетоха, че загубата на един кораб е просто формална част от операцията. Казаха ми: „Командир Делиус, проявили сте истинско мъжество при изненадата от страна на противника. Ако знаехме, че разполагат с плутониеви ракети, щяхме да ви предоставим цяла ескадра. Съжаляваме за брат ви. Той беше истински офицер.“
След месец получих официално съобщение от правителството на Марс, че Сенатът единодушно е взел решение да бъда назначен за Командир на Главния щаб на Церера и Главнокомандващ на Астероидната флота. По този начин искаха да държат в страх и подчинение всички минни астероиди. След като избих цялото население на Фобос, си спечелих славата на жесток убиец. Все още ме смятат за такъв. — Той смачка флакончето и го захвърли на пода яростно. — Те просто ме купиха. Купиха онова, което направих от немай къде. Цели двадесет години този спомен стои запечатан в съзнанието ми.
Гордън се надигна в креслото си.
— Но, сър, вие казвате, че брат ви е загинал преди двадесет години, а капитан Джулитас, когото преследваме…
— Той е третият от нас. И най-малкият. Когато се случиха онези събития, той беше още пилот-изпитател в лунната база на Земята. Когато научи за смъртта на Марк, нещо се промени коренно в него. След повишението ми разговарях с него за последен път. Изложи всички факти, такива, каквито бяха. Обвини ме, че аз съм виновен за смъртта на Марк. Ако бях наредил да се задействат защитните екрани преди навлизане в орбита, сега той щеше да бъде жив. Прав е. Грешката е моя и никога няма да я изкупя. От двадесет години не е разговарял с мен. Правил съм нееднократно опити, но така и не успях да вляза в контакт с него. Накрая се отказах.
Последва дълга пауза. Гордън тъкмо се канеше да каже нещо, когато вратата се отвори и се появи офицер Ханк със зачервено от вълнение лице.
— Командир! — каза тя. — По-добре елате на мостика!
— Кога го засякохте за първи път? — запита той и се наведе над екраните с данни.
— Преди около три минути — отвърна тя и посочи колонката с цифри на друг екран. — Първоначално предположих, че е обикновено струпване на метеоритен прах, но преди минута рязко започна да променя плътността си. Реших, че има нещо нередно и реших да го разруша със слаб изстрел. Не помогна. На поразеното място се появиха двойно повече скални парчета.