— Капитане! Имаме проблем! Тук става нещо! Не знам какво точно, но ми се струва, че в ръкава има движение.
— Какво? — Джулитас хвърли бърз поглед на малка колонка в малко екранче с данни отдясно на рамото си. — Но това е невъзможно! Все още не сме изравнили гравитацията. А и налягането е по-високо. Не могат да започнат прехвърлянето без нас.
— Но ви казвам това, което ми показват уредите. Няма съмнение, че към шлюза се приближават хора.
На капитана му се стори глупаво да задава подобен въпрос, но не се стърпя и запита:
— Затворниците?
— Не знам. Които и да са, трябва да направим нещо.
Джулитас обмисляше трескаво ситуацията. Щом в ръкава се движеха хора, тогава ставаше нещо наистина нередно и за първи път в съзнанието му изникна мисълта за предстояща опасност. Нямаше представа кои можеха да бъдат в ръкава. При стандартното прехвърляне бордовият компютър контролираше всичко, като само предоставяше нужната информация за това върху екраните на капитанския мостик. В този случай обаче това не стана. Ако бяха започнали прехвърлянето преждевременно, трябваше да съгласуват действията си с тях или бордовия компютър.
Нито главният компютър на астероида, нито някой от главния център бе направил подобно нещо.
Връзката все още беше на линия и неспокойният глас на главния механик го изтръгна от мислите му:
— Капитане. Групата се приближава. След около две минути ще бъдат тук. Движат се прекомерно бързо в ръкава. Които и да са, могат сериозно да се наранят, ако се ударят в някои от стените.
— Изравнихте ли гравитацията?
— На път сме. Все още е по-висока с едно „g“, но ще се изравни едновременно с налягането.
— Добре. Няма значение какво става. Искам от вас незабавно да осигурите патрулния екип. Членовете му да бъдат пред вратата на ръкава. Въоръжени!
— Опасявате ли се за нещо? — Гласът й стана привидно спокоен. Ако включеше видеоконтакта с нея, щеше да придобие по-ясна представа за състоянието й. Но това сега не го интересуваше. Включи бордовия компютър за управление на кораба и се стрелна към вратата. След минута се озова в транспортното звено, откъдето се пренесе директно в шлюза за задържане.
Когато вратата на асансьора се отвори, той направи само крачка напред, защото едновременно с това нещо проблесна над главата му и стопи част от метала, като проби дълбока дупка в нея. Джулитас не бе имал много случаи в живота си над главата му да профучи плазменият откос на йонен пистолет. Въпреки това, светкавично се хвърли на пода по корем. Вдигна поглед нагоре и… замръзна. На двадесетина метра пред него, пред зеещата разтопена врата на ръкава стояха с мрачно изражение на лицата осем, стискащи в ръцете си познатото смъртоносно оръжие души, чиито погледи се отместиха от малката патрулна група, стояща с вдигнати до стената ръце, и се спряха върху него. Не беше трудно да се досети кои бяха. Познати много добре черни дрехи с малка сребърна емблема на всяка дясна ръка. За първи път в своята работа Джулитас се изправяше лице в лице с въоръжени затворници, насочили оръжия към него. Ужасната мисъл, че положението, в което се намираше, щеше да доведе до всевъзможни събития с негативни за кораба и екипажа му характер, го накараха да впие изпитателен поглед в първия от затворниците, който преди миг беше стрелял над главата му.
С все така насочено към него оръжие мъжът пристъпи крачка напред от групата и с бавен, дрезгав глас отсече враждебно:
— Станете! Бавно!
Джулитас се подчини. Съзнанието му анализираше трескаво ситуацията, търсейки същевременно начини за овладяването й. Мислите му обаче се стопиха в зловещата фраза, която онзи изграчи:
— Капитане, от този момент корабът преминава в наши ръце. Предупреждавам ви най-сериозно да избиете от главата си всякакви планове за съпротива. Само ще усложните още повече положението си. Разбрахте ли ме добре?
— Кой сте вие? — изсъска Джулитас в изблик на бяс от безсилието си и хвърли отровен поглед към останалите затворници, стоящи безмълвно зад водача си. Последният изрече натъртено:
— Казвам се Летан Олдброски и това засега е единственото, което ще ви кажа. Повече не ви е нужно.
Подтискайки желанието си да скочи и да забие пръсти в гърлото му, Джулитас попита гневно:
— Какво искате?
Летан Олдброски, както се бе нарекъл мъжът, отвърна със злорада усмивка:
— Излишен въпрос, защото вероятно се досещате какво искаме: да се махнем от това място под нас. Не искам никога повече да стъпя на астероиден затвор. И както сам виждате, желанието ми е на път да се изпълни. На мен ми трябваше кораб, а вие се оказахте толкова великодушен, че ми осигурихте превоза към свободата.