Делиус вдигна поглед от екрана и се вторачи напрегнато в облака.
Ханк чакаше с нетърпение.
— Какво ще заповядате? Да опитам ли да го разруша?
— Не. Канонадата няма да помогне. Включете защитните екрани. Досега не бях виждал струпване на астероидни отломки с такава плътност. Явно автоматичните ни сонди никога не са прониквали достатъчно дълбоко в тази част на пояса. Нищо чудно, ако са се изправили пред това!
— Сега разбирам защо никога не сме получавали достатъчно данни за този сектор. Нищо не би могло да премине през подобна преграда. — Тя хвърли разсеян поглед към застаналиия настрана Гордън. — Какво ще правим се…
Не можа да довърши наченатия въпрос.
Пред ужасените им погледи в астероидния облак, сякаш под въздействието на невидимо силово поле, се разтвори дупка, която като че ли приканваше кораба да се промъкне през нея. В мига, в който Делиус щеше да изкрещи да се включат двигателите, нещо разстърси кораба и го засмука в дупката. От ускорението, пилотите се проснаха на пода, а офицер Ханк се блъсна в Гордън, малко преди да удари главата си в захранващия шалтер на командното табло.
Делиус ревна с цяло гърло, въпреки силата притискаща го към стената.
— Пълен назад! Пълен назад! Двигателите на реверс!
Тягата бе толкова силна, че въпреки опитите си, никой не успя да достигне пултовете. Две секунди по-късно притеглянето спря и всички се разпиляха из мостика. Делиус вече бе на крака, когато видя нещо, от което чак костния му мозък се смръзна от ужас.
От облака нямаше и следа. Пространството около тях бе чисто, с изключение на единадесет грозни метални чудовища, наредени в една линия пред кораба им. По всичко личеше, че са създадени за унищожение. По конусовидната им форма зееха десетки оръдия и шлюзове за изстрелване на плутониеви ракети.
Нещо сряза съзнанието на Делиус. Споменът за нещо древно. За слушани с половин ухо стари легенди, на които никога не бе отдавал особено внимание.
— Какво, о Велики Марс, е това? — успя да промълви Гордън все още стискащ за ръка Ханк. — Приличат на чудовищни… чудовищни…
— Роботизирани бойни станции! — Делиус извика почти с нотка на радост в гласа си. — Не мога да повярвам! Това… това са Аритан-11!
Той пристъпи бавно към илюминатора, сякаш пред него се намираше някакъв вид божество.
— Но… кой ги е създал? И какво правят тук? Никога не съм чувал за подобни станции.
— Естествено, че не си чувал. Както и никой не е чувал за тях от средата на второто хилядолетие.
— Какво? Та те са на повече от 400 години? Няма машина, която да престои толкова дълго в космоса и да продължи да функционира. Вероятно отдавна са извън строя.
— Невероятно, но се оказва, че е истина! Аритан-11 представляват автоматични роботизирани антинашествени бойни станции. Ясно откъде идва името им — на брой са единадесет. — Делиус залепи челото си до стъклото и плъзна погледа си по черната зловеща повърхност на чудовищата. — През миналото хилядолетие човечеството, както знаем, било заплашено от извънземно нашествие. Преданието твърди, че за да се защитят вътрешните планети, на които имало човешко присъствие, учените вложили всичките си познания, за да създадат достатъчно надежден и мощен защитник, който да играе ролята на своеобразен щит срещу нашественика. Хората вложили цялата си научна и техническа мощ в тези единадесет станции! И ето го резултатът пред нас.
— Но защо ли са единадесет? — попита замислено Гордън.
— Може би са имали причина за това, но каква и да е била, съм сигурен, че е била достатъчно силна, за да удържи нашествието. Странно защо, но може би след като са си свършили работата, хората са я сметнали за вече ненужна и я забутали в астероидния пояс.
— Чакайте малко. Как така са я забутали? Та тя е тук. Пред нас.
— А е възможно и тогава да са се опасявали, че от продължителната и тежка работа на цялата несъвършена по това време роботизирана система и от повредите нанесени от извънземните кораби, станциите могат да излязат извън контрол и да причинят вреда на човечеството.
— Да. И аз не бих спал добре, ако знаех, че недалеч от мен кръжат тези чудовища.
— А има и още едно възможно обяснение: да са оставени в „замразено“ състояние при случай, че нашественикът се завърне. Не знам какво тече в изкуствените мозъци на станцията, но ми се ще да го узная.
Гордън зяпна изненадано. Останалите помръкнаха. Ханк запита колебливо:
— Командир, това не е ли твърде опасно? Какво можем да направим в случай, че тези чудовища решат да ни атакуват?