Бегла усмивка се разля върху лицето на офицера. Олдброски сякаш не я видя.
— Знаеш ли нещо, командире, — продължи той — никога не можах да разбера защо ме изхвърли от щаба. Аз просто си вършех работата като всички останали.
— Работата ти бе да спасяваш хората, а не да вдигаш във въздуха цяла орбитална станция с персонал от 800 души на борда.
— Че откъде можех да зная, че са ни сметнали за пирати? Аз лично им съобщих, че сме астероиден патрул.
— Ти не им съобщи. Ти им го показа.
— Е, може и така да е, но не ми се прави на светец. — Летан кипна. — Мойте 800 са нищо в сравнение с твоите 36000. Толкова ли бяха? Или малко повече там, на Фобос? А мен изхвърлиха от Церера, осъдиха ме на шест години затвор с усилено строг режим и ме тикнаха в ада на Итака-8. Заради едно недоразумение. Сега обаче нещата се промениха, както сам виждаш.
— Защо изби целия персонал?
— Не съм. И това ми е грешката. Онзи нещастник зад теб е оживял след взрива. Сега разбирам защо от самото начало нещо куцаше.
Гордън изстена:
— Животно…
— Сега да оставим личните взаимоотношения за друг път — намеси се Делиус. — Как попаднахте тук?
— По същия начин, по който и вие, предполагам. Навлязохме в облака, свързахме се с една от станциите и ето ни тук. Пленени! Добре, че мозъците на самоходните тенекии отвън не са се скапали с годините. Четиристотин години не са малко. — Той се излегна. — А сега, Делиус? Какво ще правим, за да се докопаме до свободата?
— Откъде да знам? Можем да им поискаме карти или да си разказваме вицове през следващите сто години. Или пък да се сбием с роботите. Какво пък? Един от нас може да оцелее.
— Не е зле. Никак даже. Както винаги пипаш в детайли. Винаги си бил непредсказуем за разлика от останалите дървеници от Церера. Ако не беше ти, досега да бях превърнал този шибан астероид в място за разврат и комар.
— Ще бъде добре да го видя. — Делиус се усмихна изразително. — Не си се променил от престоя в затвора. Мислех, че там лудостта ти ще намалее.
— Сгрешил си в преценката си. Ще ти призная, че съвсем скоро ще притежавам такава мощ, с която ще изтрия цялата ти флота и ще я изпратя в енциклопедиите.
Ханк се изкикоти по типично женски маниер.
— Виж ти какви амбиции! Нищо чудно, че си заобиколен от такава пасмина.
Хората на Олдброски се наежиха. Той им махна успокоително.
— Оставете я момчета. Котенце в униформа? Уф, ако не бяха точно такива обстоятелствата, каква веселба можеше да стане!
Ханк почервеня, стисна юмруци и изфуча:
— Затваряй си мръсната уста или ще ти го скъсам!
Летан вдигна предупредително пръст към вратата.
— Внимавай, скъпа, да не получиш някоя инжекцийка. И какъв неизискан речник!
Тя едва се успокои, но продължи да го гледа враждебно.
Междувременно Талиус се бе съвзел от електрошока и бавно се довлече до стената. Очите му святкаха свирепо като въглени. Процеди през зъби:
— Ще ви убия. Ще ви смажа черепите, жалки нещастници.
— Спести си заканите за друг път — посъветва го Ханк. — Отвън са разпилени доста представители на чуждоземната раса. Внимавай да не положат скелета ти до техните.
— Достатъчно, Ханк — сряза я Делиус. — Чепкането ви до никъде няма да доведе. Намираме се в бойна станция, контролирана изцяло от роботи. По-добре помислете как да се освободим от тази килия. Сега трябва да работим заедно.
Летан се изправи рязко.
— Добре казано. Да видим дали ваше величество ще измисли нещо гениално? Например, как да накараме онези два контейнера да ни дадат свобода на действие.
— Запази си сарказма за друг път. Ти си по бягствата. Имаш вече опит. Хайде, измисли нещо!
— Ще опитам. Не ми давай зор. А сега да поспим.
Олдброски се извъртя на другата страна и затвори очи. Бавно, един по един и останалите от групата му го последваха. Делиус погледна часовника си. Показваше 22:38 марсианско време. По това време куполите на планетата потъват в полумрак. Кимна на Ханк.
— Не се тревожи. Легни да поспиш. Утре ще видим какво ще правим.
— Слушам, сър.
Половин час по-късно всички спяха.
11.
Силен трус, последван от разлюляване разбуди всички. Летан и хората му наскачаха на крака.
— Проклятие! Какво става? — извика Талиус и разрита един от хората.
Делиус погледна часовника си. Показваше 5:26 сутринта.
— Не е ли малко рано за закуска?
— Не дрънкай глупости — кресна Летан. — Нещо е станало.
Последва втори силен трус. Сякаш цялата станция се накланяше.
— Това не ми харесва. Никак. Станциите са свързани. Щом тази се накланя, следователно и останалите — също. Трябва да се измъкнем от тук.