Безуспешният му опит да се свърже с астероида му подсказваше, че беглеците бяха разрушили или частично блокирали комуникационните средства за връзка. Нищо чудно, че достъпът до сателита на астероида му бе отказан. Първото нещо, което Летан и хората му трябва да бяха направили при бягството си, бе да парализират цялата комуникационна мрежа. По този начин възможността на някой от охраната да повика помощ или да се свърже с главната база на Затворническата гилдия на Херкулина или на отрядите за бързо реагиране на Церера се свеждаше до минимум.
Леденостуденият и същевременно дрезгав глас на Летан прогърмя до него, изтръгвайки го от размишленията му.
— А сега е време да се махнем от това място. Готови ли сте за корекциите на полета?
— Свършвам.
Всеки полет на патрулните кораби, извършващи прехвърляне на затворнически групи от един астероид на друг, предварително се програмираше още преди излитането. Бордовият компютър внасяше програма, която самият той по-късно следваше. Полетът на кораба се направляваше през цялото време от него. Капитанът се задължаваше само да следи за правилното изпълнение на програмата на полета. Ако не бяха станали сегашните непредвидени събития, корабът автоматично щеше да се насочи към Виктория-астероида, на който трябваше да бъдат преместени затворниците. Но при новосъздаденото положение управлението на кораба трябваше да се извърши ръчно отсега нататък. Джулитас препрограмира първоначалната програма.
Когато приключи, се обърна към Летан:
— Програмата е готова. Можем да преминем на ръчно управление.
Очите на престъпника заблестяха.
— Чудесно! — После той стана и се приближи до навигационната карта, изобразена графично върху един от екраните. Посочи с пръст една малка точка от нея и каза припряно: — Знаеш ли какво е това?
Джулитас се наежи. Познаваше всички обекти, нанесени на картата. Нямаше къс космическо тяло в Слънчевата система, което да не се вмества в мозъчните му гънки. За миг се съсредоточи върху малката точка, сочена от показалеца на Летан, и от изненада зяпна, след което въпросително погледна към притежателя на пръста.
Онзи се ухили злорадо и процеди:
— Точно така. Курс към Церера. Пълна мощност!
Джулитас се вгледа още веднъж в малката жълта точка върху посипаната с хилядите подобни точици карта.
Нима беше възможно да искат да отидат до Церера?! В центъра на Астероидната флота, където средната гъстота на бойни патрулни кораби бе по-голяма от тази на транспортните маршрути между Земята и вътрешните планети? Защо ли искаха да се напъхат в устата на звяра? Тази нова загадка окончателно обърка Джулитас.
Но нямаше време за мислене. Поне засега. Задейства главните двигатели на пълна мощност и натисна стартовия бутон. После се отпусна в стола и в мига, в който закопча предпазните си колани, мощният тласък го залепи на седалката. Едновременно с това уредите, следящи показателите на двигателите, изпълниха скалите си.
Йонният двигател тласкаше кораба към Церера!
2.
Когато отвори очи, Гордън Леникс, надзирател Nо.26 на Сектор 108 от затворническата подземна станция на Итака-8, видя само размазани кръгове. Целите бяха изпъстрени с цветовете от спектъра, сменящи се за част от секундата. Болката в задната част на тила, съпровождаща размазаната картина, се усили едновременно с последователната смяна на цветовете. Той идваше бавно и мъчително на себе си след двата часа, прекарани в безсъзнание. Когато призрачните кръгове се стопиха и погледът му се избистри, съзнанието му започна да възприема гротескната картина на заобикалящия го свят. Самият той лежеше като захвърлена кукла, облечена в скафандър за ниска гравитация, просната върху скалните отломки на един от срутилите се тунели в Сектора за рудодобив.
Няколко пъти вдиша дълбоко за да опресни дробовете си, които изпитваха неприятна и болезнена тежест. И как иначе! Ударната вълна от детонацията на микроядрена капсула щеше да го разкъса, ако не беше тежкият черен скафандър, каквито носеха само надзираващите единици.