Размърда се леко, като се съсредоточи върху ръцете си, които плъзна бавно по изпъкналата част на визьора на шлема, сякаш да се увери, че все още е здрав. В противен случай щеше да отиде в онова съседно измерение, което на популярен език се нарича отвъдно. А на него все още му се живееше. Като се увери в стабилността на стъклото, регулира миниатмосферната пречиствателна система, монтирана в предната част на гърдите му, напрегна коремните си мускули и се изправи в седнало положение. Поради болките в ставите и по-слабата гравитация тялото му се стремеше да заеме неестествен наклон. След минута и втори неуспешен опит се изправи, макар и с огромни усилия и стенания. Изчака болките в различните части на тялото да отслабнат и тогава плъзна опознавателен поглед из вътрешността на тунела. От взрива всички светлинни източници в тунела, с изключение на няколко незасегнати аварийни, бяха придобили зловещ облик. Мрачният тунел, прокопан по подобие на другите близо стотина, бе назъбен и превърнат в огромна развалина. От бляскавите метални стени бяха останали множество разкъсани, стопени и деформирани от взрива метални обшивки, разпръснати по земята, която също бе на вдлъбнатини. Голяма част от стените, там, където металът не ги покриваше, взривът бе издълбал дълбоки до няколко метра дупки, наподобяващи метеоритни кратери на някоя планета.
Гордън Леникс с мъка прекрачи изпречилия му се пред краката къс обшивка и с хаотични движения вследствие на лошата си координация се спусна към дълбините на тунела. Беше се съвзел напълно. Припомни си всичко — от мига преди детонацията, до събитията секунди след него, когато видя как малката група затворници, предвождани от негов стар познайник, се промъкнаха през образувалия се от взрива отвор в стената и изчезнаха в един от тунелите, които тук бяха само два — надолу към бездната и нагоре към изходния ръкав, водещ към жилищния комплекс на астероида, където се намираше спомагателният екип, отговарящ за безопасното прехвърляне на миньорите в сектора на жилищния комплекс.
След като измина половинкилометровото разстояние до повърхността, Гордън Леникс едва не припадна от умората, която го налегна. Не беше сигурен дали няма нещо счупено, но самият факт, че все още се държи на крака, го накара да отхвърли подобна хипотеза. Сега му оставаше само едно — да се прехвърли колкото е възможно по-бързо до Главния комплекс, откъдето да информира за бунта. Трябаше да предупреди надзирателите за това. Докато се клатушкаше с тежкия скафандър към горния изходен шлюз, се запита какво ли щеше да стане, ако по някакъв начин затворниците успееха да се доберат до контролния сектор. Там се намираше главната централа за управление на Итака-8. Ако се добереха до него, последствията щяха да бъдат трагични. Той познаваше много добре избягалите затворници и го побиваха тръпки, само при мисълта за това, какво можеше да се случи с хората горе. Надяваше се силно на едно — по някакъв начин Олдброски и хората му да бяха спрени още на повърхността.
Тъй като часовникът на външната страна на скафандъра му, вграден на дясната му ръка, се беше повредил от електромагнитния удар от експлозията на микроядрената капсула, не бе в състояние да определи точното време или по-скоро колко време е бил в безсъзнание, представата му за време се свеждаше само до приблизително изчисляване на времетраенето, за което се бе изкачил. В действителност „изкачване“ бе силна дума за повишения едва с 4 градуса наклон на тунела. Самото то се извършваше по вертикала, чрез гравитационна камера, разположена в дъното на този тунел, водещ в друг хоризонтален ръкав, който пък се сливаше с жилищния сектор.
Когато стигна в края на тунела и се облегна на масивната двойносъединяваща се врата на гравитационната капсула, Гордън Леникс остави пулса си да се стабилизира. Чувстваше се необичайно тежко в скафандъра и умората му бе се засилила. Набра познатия кодов номер върху дешифриращото устройство, изчака налягането да се изравни и когато малката зелена лампа просветна обнадеждаващо, отвори вратата.
Вдигна глава, веднага щом се озова върху сферично антигравитационен диск. Във вътрешността на антиграви-тунела всичко си беше наред, установи той с радост и задейства преобразувателя върху контролното табло встрани. Нагласи гравитацията в тунела на минус 1 g и дръпна малкото червено лостче за стартиране. Силната умора в краката му внезапно се стопи в засмукването му нагоре. Височината на тунела бе двеста метра и скоростта му продължаваше да стопява разстоянието до повърхността. Дори не му се налагаше да поглежда нагоре. Програмата се изпълняваше автоматично и когато наближеше вратата на страничния ръкав, сама щеше да увеличи гравитацията на нулево g, за да спре. Осветлението тук се състоеше от разположени на еднаква височина една от друга групи от по четири лампи, хвърлящи жълти ивици върху стъклото на шлема му. Това донякъде го отпусна, но не за дълго. Движението спря по същия рязък начин, по който започна, пред масивна двойна врата от същия тип. Набра отново следващия код и влезе в хоризонтален ръкав. Обърна се и се наведе над двестаметровата пропаст. Дъното ествествено не се виждаше, но не това го изненада. Стори му се, че нещо пропука в таблото за регулиране на гравитацията. С надигащо се неприятно усещане усети бавното натежаване на краката си, докато стоеше над зейналата пропаст. Разделителната врата все още беше отворена, когато нещо в дъното проблясна като запален фенер и сякаш огромно смукало го дръпна за краката.