Реших, че когато се прибера, ще разкажа всичко на Ена. Ще се наложи поне за една вечер крехките везни на нашата любов и омраза да се наклонят по посока на приятелството — нямаше друг начин, щото подобна история просто плачеше да бъде изслушана и одумана. По този повод измъкнах последния боб от един продавач на пазара — за да предразположа съквартирантката си. Благодарение на синьор Ботичели кесията ми беше празна, обаче платих на човека с широка усмивка и целувка по набръчканата буза. Нямаше смисъл да се престаравам, защото бобът и без това щеше да отиде тази вечер за прасетата, заедно с другите останки от пазара. Бобените зърна бяха доста малки и някои от тях бяха дори почернели, но ги биваше за една яхния, така че щяха да умилостивят Ена и да й платят за услугите на изповедник. Слънцето залязваше и продавачите на пазара затваряха сергиите си. Имаше една флорентинска поговорка, дето казваше, че ако на новия пазар не ти е интересно, значи си мъртъв. Обикновено обичах да се спирам пред различните сергии, да вдишвам аромата на подправките и да се заслушвам в странните акценти на търговците, хвалещи своята риба тон, солта си или виното си. Ала днешният ден не беше за размотаване. Днешният ден беше пълен с твърде много събития, така че нямах търпение да се прибера вкъщи.
Двете с Ена живеехме в една колиба на брега на река Арно. Намираше се в квартала на бордеите, скупчени на левия бряг — паянтови дървени къщички, вкопчени една в друга и в брега, заплашени всеки момент да бъдат отнесени от течението. През зимата в тях беше мразовито, през лятото — задушно, а при големи дъждове се наводняваха. (Миналата пролет например водата в нашата колиба беше стигнала до глезените, така че се наложи да вземем назаем няколко бъчвички, за да си направим пътека до леглата.) Но и без това тук се връщахме много рядко — обикновено преспивахме другаде, така че не виждахме никакъв смисъл да харчим дребните си надници за по-добро жилище. Надявах се тази вечер Ена да си е у дома и да не си е довела клиент. Но когато стигнах до прозореца, чух гласове и изсумтях недоволно.
По дяволите!
Тя имаше клиент.
Нашият прозорец нямаше стъкло (твърде скъпо удоволствие, а и да имаше, уличните хлапета скоро щяха да го счупят) — само тъмнокафява завеса, която спускахме, за да не ни гледат хората. Заслушах се. Ако клиентът вече се бе изпразнил, всеки момент щеше да си тръгне. Но ако Ена все още го загрява, значи по-добре да се отбия за малко в кръчмата.
И ето какво чух.
Гласът на мъжа звучеше ниско и заплашително. Той каза:
— Взела си нещо, което не е твое. Веднага ми го дай!
Ена не звучеше уплашено, което ми подсказа, че са в процес на някаква игра. По света има какви ли не мъже — някои искат да пищиш, сякаш те изнасилват, а други — да си облечена като момче, докато те обладават отзад.
— Нямам представа за какво говорите.
Гласът на Ена звучеше ниско и дрезгаво — от лулата, която понякога пушеше. Зачудих се за какво е цялата тази работа. Доколкото ми беше известно, Ена също не крадеше — бе твърде умна, за да си позволи подобно нещо. Не е ли странно, че и двете сме станали изведнъж крадли, при това в един и същи ден?
— Ще те попитам още веднъж. — Пак мъжът. — Върни ми онова, което си взела, и ще те оставя на мира! Ако не го направиш, лошо ти се пише!
Тук търпението на Ена като че ли започваше да свършва. Бях наясно, че никак не обича да я заплашват, още по-малко — в собствения й дом.
— Вижте какво, синьор — заговори с неприкрит сарказъм тя, — мога да ви дам доста неща, а вие да си платите, и после и за двама ни ще бъде добре. Но не съм откраднала нищо — нито днес, нито когато и да било. Така че, освен ако не искате да ме изчукате, по-добре си вървете!
Мъжът въздъхна и аз усетих, че заплахата като че ли отминава. Въздишката му прозвуча така, сякаш се намираше в бояджийницата и току-що са му казали, че погрешка палтото му е било боядисано зелено, а не синьо. Глупава грешка, но поправима.
— Много добре тогава — рече тихо. — Довиждане, Лучана!
Настръхнах.
Мътните го взели!
Ама той е търсел мен!
Зачаках да чуя как Ена го поправя, но вместо това тя кихна, с което спря думите си. Вратата се затръшна и чух гъргоренето на вино, излизащо от бутилка — очевидно дори и невъзмутимата Ена можела да бъде разтърсена от подобно преживяване и сега имаше нужда от питие. Зачаках, за да се уверя, че мъжът си е тръгнал. Сърцето ми биеше силно и в ушите, и в гърлото ми. Мадонна! Най-добре е веднага да занеса рисунката на Бембо — трябва да е много важна, щом липсата й вече е забелязана. Водите на Арно ревяха в ушите ми заедно с кръвта ми. След сто бързи удара на сърцето пристъпих в колибата ни.