Майко Божия!
Ена лежеше на разнебитеното легло. Във врата й зееше огромна, грозна рана. Главата й се държеше за тялото й само чрез една тънка ивица бяла кожа. Цялата стая беше потънала в кръв — беше повече дори от водите на пролетното наводнение.
И тогава разбрах.
Кихането, което бях чула, е било звукът от ножа, прерязващ гърлото й.
Гъргоренето на вино е била кръвта й, струяща към пода.
Не можех да помръдна. Стоях и гледах как кръвта на съквартирантката ми обагря върховете на обувките ми. Тялото ми реши да я изтрие, като изпусна топла струйка урина, спускаща се неконтролируемо по краката ми. Затаих дъх и се замислих.
Те искаха мен.
Значи трябваше да бягам.
Пета глава
Три са нещата, които взех от дома си, преди да хукна да се спасявам.
Прима коза: — Първо нещо: Пергаментът на Ботичели, навит плътно и напъхан в корсажа ми, близо до сърцето.
Секонда коза: Дебела мантия от сив хермелин, която ми беше подарък от Бембо за един Юл1.
Терца коза: Парче зелено стъкло, отчупено от гърлото на бутилка — единственото, останало ми за спомен от бутилката, която ме е докарала от Венеция до тук. Беше твърдо като камък и извито като нокът на граблива птица. От него щеше да излезе отлично средство за защита. Пъхнах го под един от жартиерите си.
Прескочих огромната локва кръв и затворих очите на Ена, като се стараех да не повърна върху мъртвото й лице. Ако знаех някаква молитва, сигурно щях да я кажа. Но единственото, за което се сещах, бяха думите вера мадре, които започнах да повтарям напевно, сякаш редях Аве Мария. Призовавах закрилата на истинската си майка, като че ли беше Божията. А след това напуснах колибата.
Убежище за през нощта. Някъде, където бих могла да бъда в безопасност. Може би Бембо? Да. Че нали именно той ме забърка в тази каша. Ще отида в дома му, ще се оставя на неговата милост и ще му връча рисунката. Не исках да имам повече нищо общо с нея. Щеше ми се да можех да изчегъртам изображението си и от голямата картина. Щеше ми се никога да не бях чувала за Ботичели. Изпълнена с неистов страх, аз вдигнах качулката си, за да скрия издайническите къдрици, и потънах в нощта.
Въпреки късния час Понте Векио беше пълен с обичайните тълпи. Флорентинският ден започва на залез-слънце и точно тук веднага може да се разбере защо — проститутки и съмнителни търговци започват работния си ден, играейки си на криеница с нощната стража. Добре облечени семейни двойки провеждаха своите вечерни разходки. Прииска ми се да бъда една от тях. Обикновено съм доволна от живота си, но точно сега не можех да си представя нищо по-хубаво от защитата на две силни ръце, от общо легло (не само за час-два) и от една солидна вечеря. Но кой ще е този, дето ще вземе за жена именно мен, а?!
Продължих напред, незабелязана от никого, и скоро поех по хълма към Сан Миниато. Църковните камбани като че ли ме зовяха все по-нагоре и по-нагоре. Половината от града, която е разположена по хълмовете отвъд стария мост, е позната като „Олтрарно“, което ще рече „над Арно“. И от пръв поглед се виждаше, че това е богаташкият квартал. Именно в него Бембо бе издигнал новата си бляскава къща, високо на хълма, колкото е възможно по-далече от бордеите и смрадта на Флоренция. Тук нищо не бе в състояние да достигне до изнежените сетива на местните жители, освен диханието на кипарисите и звънът на църковните камбани. Знаех отлично пътя, но досега не се бях качвала по хълма пеша — момичетата с моите таланти биваха пренасяни с карети (като по пътя бяха длъжни да изпълнят някоя перверзия). Но точно сега страхът ми даваше криле и сърцето ми туптеше бясно с всяка следваща стъпка. Не след дълго вече поемах с пълни гърди уханието на миртата, образуваща жив плет около дома на Бембо. Долових и плясъка на водата от фонтана в центъра на парка му. А после стигнах и до портите. На почукването ми отговори едно познато лице — портиерът на Бембо, Карло, грозен като седемте смъртни гряха. Но в този момент бих го разцелувала така, сякаш е моята истинска майка.
— Буонасера2, Карло. (Примо фато: Знаех името му.) — Как е булката ти? (Секондо фато: Знаех също така, че Карло съвсем наскоро се бе оженил за една млада прислужница, на която Бембо бе дал щедра зестра — като награда за верния си портиер.)
1
Юл — празникът на зимното слънцестоене, 22 декември, върху който впоследствие е насложена християнската Коледа. — Б.пр.