Портите се разтвориха и Карло се усмихна. Постави двете си ръце пред гърдите с обърнати нагоре длани, сякаш поддържаше два пъпеша, и после ги доближи до устните си. Не изрече нито думица през цялата тази пантомима, изобразяваща блаженствата на брачния живот, и това бе, защото (Терцо фато: беше ням) — с неговото лично съгласие Бембо му беше изтръгнал езика, след като бяха подписали договор, който гарантираше на слугата, че до края на живота си може да живее в дома на своя господар, без да се притеснява за нищо. Виждате ли сега какво имам предвид, когато ви казвам, че Бембо също е сбор от противоречия? При него щедростта и жестокостта вървят ръка за ръка. Надявах се тази вечер той да не ми се разсърди.
Прикрих безпокойството си с похотлива усмивка и попитах:
— Вкъщи ли си е?
И кимнах по посока на стълбите и спалнята на Бембо. Карло кимна.
И слава Богу. Следващият въпрос.
— А контесата?
Ако контесата си беше у дома, с мен беше свършено. Е, не точно свършено, но никога не бих могла да видя Бембо, ако надутата кучка, наречена негова съпруга, си беше у дома. Поклащане на главата от страна на портиера. Вдигна ръка, за да дръпне звънеца и да даде знак на дежурния прислужник да ме посрещне, обаче аз поставих ръка върху неговата и рекох:
— Не си прави труда, Карло! Искам да го изненадам!
Похотливата ми усмивка си свърши работата — събуди похотливото ухилване на портиера. Още един проблясък от прочутата усмивка на Кики и аз вече се носех през потъналите в мрак уханни градини на Бембо. Пред мен се очерта огромното езеро, отразяващо небесния свод над него подобно на огледало, чиято позлатена основа се движи под повърхността с преместването на лунните лъчи. След една откъсната роза и бръсване на досадно насекомо, сърцето ми отново се изпълни със страх. Заобиколих езерото и най-сетне се озовах в просторния римски атриум. Наоколо не се виждаше жива душа и аз поех по импозантното каменно стълбище под светлината на факлите.
Когато стигнах до дъбовата врата на спалнята на Бембо, поставих ухо на ключалката, за да доловя някакъв шум. Не се чуваше нищо — нищо, освен биенето на собственото ми сърце. Почуках тихичко, а после малко по-силно. Нищо. Бембо трябва да е заспал.
Едно натискане на бравата и вече бях вътре. Заварих моя някогашен любовник омотан в червени кадифени чаршафи, дълбоко заспал. Размътеният ми мозък обаче вървеше две крачки след краката ми — защото вече бях пристъпила до леглото и бях отпуснала ръка върху завивките, преди да си спомня, че Бембо винаги спеше в перленобели чаршафи от безценен египетски лен. Никога в червени.
Кръв!
Ръцете ми бяха подгизнали в кръвта му. Вече напълно наясно какво ми предстои да видя, аз завъртях тежкото тяло на Бембо и главата му клюмна в поза, непредвидена от природата. Зеещата рана във врата му беше пълно копие на смъртоносната рана на Ена. И бях готова да се обзаложа, че бе дело на същата ръка.
Майко Божия!
Собствената ми кръв се смръзна и сигурно щях да припадна, ако не бях подплашена от едно почукване по вратата. Замръзнах, когато чух гласа на прислужницата, съпругата на Карло.
— Господарю? — Пауза. — Господарю? Карло ме изпрати да ви кажа, че синьорина Ветра е преминала портите. Вече при вас ли е или да й поднеса нещо освежаващо в атриума? — Ново почукване. — Господарю?
Разполагах с не повече от две почуквания време, преди прислужницата да влезе в стаята. Знаех, че няма да се поколебае да събуди господаря си — щом е изпратил да ме повикат, би искал да бъде буден за забавленията. Само след един удар на сърцето вече бях до прозореца, оттам на перваза, а после — хваната здраво за здравите стъбла на глицинията, които покриваха цялата фасада на къщата. Заспусках се като корабна маймунка. Ако трябва да бъдем честни, това упражнение не беше ново за мен — веднъж бях избягала оттук, когато контесата се бе появила неочаквано. Мислите ми се защураха презглава напред. Знаех, че открият ли Бембо, веднага ще ме спрат при портите. Не можех да поема подобен риск, затова не скочих право на земята, а се насочих към един нисък покрив, който стигаше до стената на градината. Прескочих зида и с приглушено тупване се озовах сред камънаците и надгробните плочи на гробището „Сан Миниато“. Усетих нечие присъствие и затаих дъх, за да не се издам, но след малко забелязах само една надменна сребриста чапла, която ме наблюдаваше злобно от близката плоча. Издигна се над гроба като фантом и прелетя безшумно през зида на близката къща — сигурно вече предвкусваше вкусния труп на Бембо. Въздъхнах облекчено, но облекчението ми трая само един миг.