Мътните го взели!
А сега накъде?
В корсажа си имах открадната рисунка, по ръцете си — кръвта на Бембо, в най-буквалния смисъл на думата, и съвсем скоро щяха да започнат да ме преследват като убийца. Ако вече не са тръгнали след мен.
Нуждаех се от друга възможност. От безопасност. От убежище.
Убежище ли? Думата отекна в паметта ми като песен на камбана. Днес някой не ми ли бе предложил убежище? В главата ми се заредиха откъслечни фрази. И изведнъж разбрах къде трябва да отида. Божият дом бе винаги отворен за блудниците.
Обърнах върховете на съсипаните си обувки към манастира „Санта Кроче“, за да измоля помощта на единствения мъж, който не се бе поддал на моите прелести и ласки.
Шеста глава
Три са нещата, които знаех за манастира „Санта Кроче“.
Примо фато: Данте не е погребан тук. Починал е в Равена, където днес гние тялото му, обаче показват гроба му в църквата на манастира „Санта Кроче“, защото напоследък тя се бе превърнала в мавзолей на най-прочутите синове на Флоренция. Обаче най-почитаният от всички флорентинци е почитан в… Равена. Ако питате мен, това е просто поредното доказателство, че църквата е една голяма измама.
Секондо фато: Манастирът изобилстваше с добронамерени францисканци, същите като брата, когото се бях запътила да търся. Струва ми се, че францисканците поддържат много близки връзки с паството си — непрекъснато обикалят и помагат на бедните, прокажените и на други нещастници. За разлика от по-студените си братя — строгите доминиканци от „Санта Мария Новела“ в другия край на града. Ще ви кажа откъде знам, че францисканците са по-любезни и достъпни, при това го знам, макар че кракът ми никога не е стъпвал в „Санта Мария Новела“. Знам го, защото съм идвала тук и преди. При това множество пъти. Което ме води до…
Терцо фато: Монахът, който пазеше входа на „Санта Кроче“, се наричаше брат Малахий и понякога изпълняваше ролята на мой сводник за братята вътре. Да, знам, че е шокиращо, но когато пръчката ти лесно се надървя, плътта е слаба, затова дори и онези, дали обет, забравят Господ Бог за четвърт час игрички. Та поради всичко това познавах Малахий много добре и се надявах тази вечер именно той да е на вратата.
Големият площад пред „Санта Кроче“ беше пуст и потънал в мрак. Нямаше ги дори гълъбите, които по цял ден кълват трохи или цапат дрехите на минувачите. Над площада се извисяваше тъмната фасада на църквата, гигантска и страховита. Вратата й приличаше на черна паст, а единственият й кръгъл прозорец отгоре — на око на циклоп. Сведох очи от това око, защото и без това бях достатъчно подплашена, и потърсих малката вратичка за манастира, която едва се виждаше в огромната дълга стена. За щастие, на вратата беше Малахий. Дремеше, обаче се събуди, когато протегнах ръка през решетките на вратата, за да повдигна качулката му, а после заврях гърди в лицето му. Той автоматично ми се ухили похотливо, сякаш ме бе сънувал и сега приветстваше реалността. Похотливата му усмивка ми напомни какъв мръсник всъщност е той, което на свой ред извика в паметта ми една от трите латински поговорки, които знаех: „Cucullos non facit monachum“ — „Качулката не прави монаха“. (Другите две ще ви ги кажа по-нататък. Точно сега нямам време — заета съм да спасявам нещастната си кожа.)
— Бъди здрав, брат Малахий! — поздравих. — Брат Гуидо тук ли е?
Отвратителният монах се протегна, изпърдя се шумно и се облегна на вратата.
— Тук имаме няколко такива, Кики. Заедно ли ще ги приемеш или последователно?
Точно сега изобщо не ми беше до глупавите му остроумия. Тази нощ бях изминала много километри — нагоре по хълма към Сан Миниато, после надолу и към „Санта Кроче“, и бях видяла две мъртви души, от които едната харесвах, а другата — не. Нуждаех се от убежище, а не от секс, затова започнах да ровя в ума си за фамилията на монаха, когото търсех. Май беше нещо, свързано с кула. Да!
— Гуидо де ла Торе! — извиках.
Малахий се опули.
— Сериозно? Оня от Пиза? Мислех го за твърде набожен за… Няма значение. — Поклати глава. — Е, той поне разполага с достатъчно пари, за да ти плати — така де, семейството му разполага.
Завъртя ключа и аз отстъпих, за да ми отвори вратата. После се плъзнах бързо покрай отблъскващия монах, но не успях да избегна ръцете му, които не пропуснаха да ме стиснат за циците.