— Братята са на молитва — изгрухтя, като ме приклещи с мазното си туловище. — На излизане не забравяй моя дял! Както винаги десет процента.
Мадонна! Устата му вонеше ужасно — само един бог знае с какво ги хранеха тук. Обаче аз се усмихнах срещу мазното му лице и се втурнах към вътрешния двор.
Както вече знаете, аз не си падам много по посещения при Бога, но щом се озовах в манастира, автоматично се почувствах по-добре. Спасена. В безопасност. Тук цареше пълен покой — хладен правоъгълник от смарагдовозелена трева, подобно на застинало езеро, обградено от безупречните сводове на множество арки. В единия край на двора, подобно на храм, се възправяше параклис с кръгла кула и четири бели колони — странно езическо кътче в сърцето на християнския манастир. (Но да не забравяме, че е бил построен за фамилията Паци, а по-нехристиянска пасмина трудно мога да си представя. По-нататък ще ви разкажа и за тях, тъй като те имат огромно участие в нашата история.) Заобиколих тревата и се насочих наляво, към малката манастирска обител. Чух напевите още преди да вляза. Покоят, който излъчваха, успокои и мен. Може пък опасността вече да е преминала и един от онези, дето пееха вътре, да ми помогне.
Дори и безбожна уличница като мен не можеше да не се впечатли от вътрешността на църквата „Санта Кроче“. Беше същински хамбар. Всеки сантиметър от нея бе изрисуван и човек оставаше с усещането, че Светите писания се случват току около него. Приказни параклиси, всички до един скрити зад готически арки, се гушеха при олтара, осветени ярко от свещите на вярващите. Братята, треперещи от студ в кафявите си раса, бяха подредени с очи към олтара, свалили качулките си пред Бога. От страничната врата, където бях застанала, не виждах нищо, освен редици профили, които си приличаха като две капки вода. Щеше да ми бъде трудно да разпозная сред тях моя монах. Гърлото ми се сви от притеснение. Тук имаше стотици. Приличаха на накацали по покривите врани. Как сега ще го открия? Още по-трудно ще стане щом службата свърши и всички отново вдигнат качулките си. В безнадеждността си вдигнах очи към върховете на колоните, до които достигаха напевите. Редици каменни ангели се втренчиха изпитателно в мен и в този момент се сетих, че моят монах има гъста, красива черна коса, също като архангел Михаил.
Беше послушник.
Имаше коса.
А не тонзура.
Трябва да се изкача някъде на високо, за да разгледам братята оттам.
И сякаш в отговор на неизречената ми молитва, насред ангелите видях пътека, която се издигаше високо над основните камъни на арките и опасваше целия главен кораб на църквата. Поех по тясната виеща се стълба към тайната пътека отгоре. Оттам щях да мога да огледам на спокойствие всички братя. Постепенно пред очите ми се очерта величието на църквата — фреските, гробниците, свещите и успокояващите напеви. Вторачих се напред в масивната икона на умиращия Христос, на която той висеше тъжно като парче карантия точно над олтара. Той насочи към мен очите си, напомнящи за Деня на Страшния съд, и аз се хванах здраво за парапета от страх да не падна. Концентрирах се върху приведените глави на молещите се монаси, за да отпъдя ужаса, който внезапно ме бе завладял. Брат Гуидо трябва да е някъде сред тях. Не може да не е!
Огледах внимателно редиците този път от високо, и веднага забелязах послушниците — онези, които още не се бяха сдобили с нелепото плешиво петно върху теметата си. Двама от тях бяха руси като венецианци.
Третият беше той.
И веднага се почувствах по-добре. Той си бе все така красив и много по-висок от останалите, с изключение на тъмния монах, който стоеше точно до него. Обаче очите му се бяха сдобили с огромни черни кръгове, а по бузите му се забелязваше набола брада. Прозина се като животно, с яркобели зъби и розов език, и аз разбрах, че послушникът още не бе свикнал с ранния час на ставане. Защото това бе само началото на деня на францисканците — молитви и бдения в три сутринта, които продължават до Вечерня и до лягане, за да започнат наново малко по-късно. Ежедневие, което определено не беше по моя вкус. И очевидно засега не и по неговия. Прозявката го правеше човек, поради което аз веднага го харесах. И не откъснах поглед от него — нито веднъж по време на цялата служба — защото нямах никакво желание отново да срещам погледа на разпънатия Христос. Накрая напевите спряха и един монах започна да чете монотонно нещо на латински от амвона. Друг пък започна да поклаща кадилницата, пълна с тамян. От сребърния й търбух се заиздига сладникав аромат, който достигна чак до моя нос. Давещата миризма на тамяна, каканиженето на монаха от амвона, поклащанията на веригата на кадилницата, късният среднощен час — всичко това като че ли се съюзи срещу мен. Оборих чело върху студения камък на перилата. Не бях мигвала, откакто за последно бях в обятията на Бембо — преди цяло денонощие, преди един различен свят.