И тогава заспах.
Бях събудена от голяма шумотевица и влачене на крака, когато монасите се изправиха като един и покриха глави с качулките си, за да напуснат църквата. Изпаднах в паника и започнах отчаяно да търся лицето на моя монах, обаче сега, с тези качулки, не бях в състояние да различа монасите един от друг.
По дяволите!
Измъкнах се от скривалището и се втурнах надолу по стълбите, за да ги изпреваря. Обаче скоро дочух трополенето на хиляда крака, напускащи църквата. Разполагах още само с няколко секунди. А сега накъде? Втурнах се към параклиса на фамилията Паци. Скрих се зад една от колоните на входа и се замолих никой да не идва насам, защото от това място можех да различа всеки един преминаващ брат. Вдишах дълбоко аромата на ново — усетих прясно изсечения мрамор, боята по стените, глината на розетките, които ме наблюдаваха отвисоко като сини очи. Направо не бе за вярване, че постройка като тази бе издигната от семейството, което е организирало заговор срещу Медичите — от Паците, които са убили всеки кръвен наследник на основателите на нашия град. Но като че ли и аз вече бях навлязла в техния свят, защото също бях нагазила във флорентинска кръв. Страхът ми се завърна, по-силен от всякога, и едва се сдържах да не побягна от това място, от този красив, спокоен параклис, изграден от убийци. Обаче се насилих да преброя до сто удара на сърцето и после го видях. Вървеше — благодаря ти, истинска майко! — съвсем сам!
Хванах ръкава му и го завлякох в параклиса със сила, която не знаех, че притежавам, след което покрих устата му с ръка, за да не му позволя да извика.
Очите му се ококориха — сини розетки като керамичните над нас — и едва когато видях в тях, че ме е познал, свалих ръка от устата му. Разбрах, че в мига, в който ме видя и разпозна, му се прииска да ми види гърба. Не че го виня. Защото, ако го открият насаме с такава като мен в този безбожен час, абатът веднага ще го изхвърли от „Санта Кроче“.
Брат Гуидо дела Торе оправи расото си и се овладя. Наложи му се да прочисти гърлото си два пъти, преди да заговори. А когато го направи, гласът му прозвуча като дрезгав шепот:
— Синьорина Ветра? Какво правите тук?
Е, хубаво бе, че поне е запомнил името ми. И аз започнах без всякакво колебание. Ако си спомняте, не съм спирала да вървя още от залез-слънце, поради което на всяка крачка разсъждавах за трудното положение, в което се озовах. През целия път от Бембо насам, докато слизах по хълма от „Сан Миниато“, бях мислила какво точно да му кажа. Бях прехвърлила наум стотици варианти и десетки подходи — от пълната откровеност до частичната истина. И бях убедена, че съм достигнала до най-доброто заключение — до онова, което пасва най-добре на моята личност.
Бях решила да лъжа на воля.
Отпуснах се безпомощно на пода, поех ръката му и вдигнах очи към него като истински каеща се жена. Очите ми — зелени и блестящи като стъкло, не отстъпваха по красота на неговите. И сега реших да ги изпълня със сълзи.
— Брате, ужасно ме е срам заради днешното ми поведение! Истината е, че съм изгубена овца и най-голямото ми желание на този свят е да ме намерят, да заживея в лоното на Бога в дълбоко покаяние! — Усетих, че нещо в метафората ми куца, затова продължих: — Ти ми предложи убежище и сега аз се нуждая от него повече от всякога! — Това поне бе самата истина. — Затова дойдох да те помоля за това убежище, докато ми се позволи да вляза в манастир и да стана Христова невеста!
По лицето на монаха се запрепъваха едно след друго удивление, недоверие и тотално нежелание за съдействие. Очевидно посред бял ден той е нямал нищо против да помогне на една пропаднала жена, но никога не е допускал, че същата тази пропаднала жена ще му увисне на врата в подобен час. Думите му издадоха мислите му — да се отърве от мен колкото е възможно по-скоро.
— Сестро… синьорина, не мога да… искам да кажа, че в този ранен час нищо не може да бъде направено. Започваме ежедневните си бдения, затова се налага да ви помоля… Трябва да разберете, че да влезете тук… — Не довърши. Въздъхна горко. — Синьорина, налага се да ви помоля да си тръгнете така тихо и незабележимо, както сте дошла, а в по-приличен час да се обърнете с молбата си към портиера на вратата.