Замислих се дали да не му разкрия истинската природа на въпросния монах портиер, към когото уж трябвало да се обърна — Малахий си бе същински сводник. Но се отказах от намерението си — сега не беше време за подобни любезности.
— Опасявам се, братко, че няма къде да отида. Вече не мога да се върна у дома — отсякох и реших, че е дошло време и за заплахите. — Но щом ти не можеш да ми помогнеш, може би някой друг от братята… — И се престорих, че тръгвам към вратата.
Той протегна ръка, за да ме спре.
— Почакайте!
Имах чувството, че буквално чувам мислите му. Думите ми очевидно са били достатъчно ясни и на него никак не му допадна идеята да се обърна за помощ към друг. Но и разбрах, че сега той се чуди как да си намери защитник.
— Синьорина, мисля, че трябва да изложа молбата ви пред брат Ремиджо, моя началник и библиотекар, както и един от инициаторите за това благородно начинание. Като човек на науката и писмената, именно той състави памфлета, който ви показах днес.
Дори и мракът в параклиса не успя да скрие изчервяването му, когато си спомни какво бях сторила с първия екземпляр. (Реших, че сега не е моментът да му казвам къде съм скрила втория.)
Разбирах го прекрасно. Той искаше да се отърве от мен, да си измие ръцете като Пилат Понтийски и да ме предаде на по-висшестоящите от него. Обаче аз нямах нищо против — колкото по-високо отивах, с толкова по-сигурна закрила щях да разполагам. А по красивия монах ще си чезна в по-подходящ момент. Сега той отиде до вратата на параклиса и се огледа. Стъпките на вярващите братя вече заглъхваха в далечината. Чуваше се само тихото отваряне и затваряне на врати, докато се връщаха в килиите си — безсъмнено за още няколко часа почивка преди следващото бдение. Щом се увери, че в цялата обител цари пълна тишина, монахът ми направи знак да си вдигна качулката и след като и той вдигна своята, ме подкани да тръгна след него. Добре поддържаният правоъгълник с трева блестеше в тъмнозелено, а небето над нас бе обагрено в кадифено синьо. Заобиколена от безупречните сводове на арките, аз отново се изпълних с чувство за мир и покой. Почувствах под лакътя си ръката на брат Гуидо — беше много приятно вече да не бъда сама.
Преминахме на пръсти през две огромни порти вляво от параклиса Паци и навлязохме в по-голям вътрешен двор, този път квадратен и с множество врати отстрани. В центъра на двора се намираше каменен кладенец, над който се бе надвесило красиво дърво и надничаше в дълбините му. Високият монах ме дръпна към една от вратите и закри тялото ми.
— Синьорина, трябва да останете тук! — прошепна. — Това е вратата към моята килия, обаче не мога да ви поканя, защото… няма да изглежда добре. Не мога да ви оставя и на открито. Скрийте се в сенките, докато събудя съседа си — библиотекаря, брат Ремиджо, за когото ви споменах.
Знаех си, че сега не бе време да се правя на обидена, затова удържах езика зад зъбите си и се свих послушно в сенките до дъбовата врата. Добре, че тялото ми бе елегантно. Вярно, че някои мои части леко стърчаха, но като цяло бях доста добре скрита, освен ако някой не влезе или не излезе от тази врата. Но тъй като бе на брат Гуидо, очевидно нямах поводи за подобни опасения. Затова аз зачаках.
И чаках.
Твърдото дърво се впиваше в гърба ми, затова се раздвижих лекичко. Започнах да броя ударите на сърцето си, след това зъбите си с език. Изпях си наум всички мръсни песнички, които знаех, но накрая и те свършиха. След това казах всички молитви, които знаех — което запълни още по-малко от времето. Краката ми изтръпнаха. И тъй като монахът все още го нямаше, аз бях принудена да се измъкна за малко от сенките, за да разтърся крака и глава. Кръвта нахлу в скованите ми мускули с изискано болезненото усещане за хиляди иглички. Обаче монахът все още го нямаше. Затова раздвижих и врата си и докато го правех, забелязах една каменна розетка, изваяна в горната част на дъбовата врата в релеф.
Представляваше голяма кула, със сводове и колони, натрупани едни върху други, налудничаво наклонена надясно. Веднага разбрах, естествено, че това е великата камбанария на Пиза, която, макар и завършена съвсем наскоро (преди не повече от столетие), се оказваше наклонена силно на една страна, като че ли всеки момент канеща се да падне. Флорентинците бяха разделени на два лагера относно истинността на тази приказка. Някои, като мен например, я считаха за опашата лъжа от страна на жителите на Пиза, които търсеха всякакви поводи да величаят своя град и да го изтръгнат от сянката на неговия велик съсед — Флоренция. Другите, които твърдяха, че са виждали кулата с очите си, просто свиваха рамене и отбелязваха, че това било типично за пизанците, които не можели да издигнат както трябва дори и купчина лайна в задния си двор. Зачудих се какво ли прави тук подобен знак, защото не ми изглеждаше като особено религиозен. И после се сетих как брат Малахий бе споменал, че брат Гуидо е от Пиза. Дали тогава тази розетка не е в чест на скромния послушник, който живееше тук? И ако е така, да не би да обозначават по този начин вратите на всички монаси? Ала странната розетка не задържа за дълго вниманието ми, защото бе изместена от друга мисъл.