Той все още не идваше.
Беше ме изоставил.
Започнах да пристъпвам отчаяно от крак на крак и да си нареждам наум всички ругатни срещу жителите на Пиза, които знаех. Тъкмо бях стигнала до „шибащи магарета еретици“, когато видях как вратата на библиотекаря се отваря и оттам излиза брат Гуидо. Обаче беше сам. Потънах обратно в сенките, но той като че ли не забеляза това мое движение. Държеше нещо светло в ръка и клатеше глава.
— Брат Ремиджо не си е в килията — прошепна притеснено. — Обаче тези неща — неговите памфлети, нашите памфлети, бяха разпръснати из цялата килия.
И той ми напъха в ръка листа. Веднага го познах — беше близнак на онези, които бях зърнала през изминалия ден. И се вкамених.
Те вече бяха тук.
Знаеха.
Сграбчих бързо ръката на брат Гуидо и прошепнах:
— Трябва да намерим този брат! Къде би могъл да бъде, щом не е в леглото?
— Нямам представа — поклати озадачено глава той. — След службата тръгнах след него и всъщност вървях по петите му, когато вие… ме спряхте. Щом не си е на нара, значи трябва да е отишъл или в библиотеката, или в скрипториума за някакви свои частни проучвания.
— И къде са въпросните места? — изстрелях аз.
— В другия край на двора.
— Да вървим!
Хванах го за ръкава и го задърпах към моравата. Времето за криене беше отминало — сега бе много по-безопасно да бъдем навън, защото там никой не би могъл да се приближи до нас, без да го видим. Запътихме се мълчаливо до кладенеца и дървото, но докато приближавахме тази централна точка от двора, брат Гуидо изрече с облекчение:
— О, значи всичко е наред! Той е тук!
Първоначално не ми бе много ясно къде точно сочи. Но после осъзнах, че онова, което бях сметнала за наклонено над кладенеца дърво, всъщност е висок монах с чуплива черна коса, точно като на брат Гуидо. Беше приведен в дълбок размисъл над водата. Но в мига, в който си дадох сметка за това, изтръпнах. Защото човекът бе плашещо неподвижен — дотолкова, че и преди половин час го бях взела за дърво. Приближихме и видяхме, че библиотекарят също държи памфлет в ръка. С осезаемо облекчение брат Гуидо докосна рамото на библиотекаря и го извика по име.
Главата на библиотекаря се отдели от тялото му и се понесе към дъното на кладенеца.
Ние се вцепенихме. В продължение на седем удара на сърцето никой не помръдна, никой не рече и думица. Стояхме, втренчили очи един в друг, ококорени от ужас. Едва кошмарният плясък на главата във водата на дъното ме накара да дойда на себе си, да сграбча брат Гуидо и да го накарам да се сниши зад кладенеца и зад трупа на библиотекаря. Лицето на монаха беше пребледняло като платно. Устата му се движеха. Нареждаше катехизиса ли, нещо друго ли — не знам. Той се извърна бавно към мен и отвори уста, и от тях излязоха думите:
— Върви си! Не мога да ти помогна! Вземай си черната магия и ме остави на мира!
Вижте сега, обвинявали са ме в много неща, но никой досега не ме е обвинявал в черна магия. Налагаше се да го накарам да се фокусира върху моя проблем, но си знаех, че единственият начин да накараш един мъж да обърне внимание на молбата на жена е, като го настъпиш по собствения му проблем. А какъв проблем само! Аз може и да не съм начетена, но съм умна и веднага разбрах какво е станало. Затова, без да се церемоня, сграбчих качулката му, притиснах я около врата му и изсъсках:
— Слушай сега, страхлива торба францискански лайна! Моят живот е в опасност, но ако не искаш да ми помагаш, твоя си работа! Дотук със загрижеността ти за заблудените души. Сега обаче не е моментът да събуждаш съвестта си. Вместо това трябва да знаеш, че по-рано днес аз откраднах една рисунка и оттогава насам трима души са мъртви, в това число и твоят брат библиотекар! Очевидно са тръгнали да я търсят. — Братът се опита да зададе някакъв въпрос, но веднъж отприщила се, аз трудно можех да бъда спряна. — Дошли са тук по следите на памфлета, който оставих на мястото на откраднатата рисунка. Търсели са теб. А твоят брат тук — кимнах по посока на безглавия труп над нас — Бог да дари покой на душата му, просто е бил припознат за теб. В църквата той стоеше до теб, килията му е съседна на твоята. Цялата му стая е пълна с тези памфлети. Висок е като теб, слаб е като теб, има… имаше… черна чуплива коса. Единственото, което са пропуснали да забележат, е, че като старши библиотекар той е с тонзура, а ти не си. Но тъй като и той, като всички останали, е бил с качулка, ако аз не те бях дръпнала настрани, те със сигурност щяха да открият онзи, когото са търсели. — Направих пауза, за да му позволя да осмисли чутото. Избиващите петна на ужаса по вече бледото му лице ми подсказаха, че го е направил. — Да, схвана, че съм права, нали? — продължих. — Просто са сбъркали, както е станало и по-рано тази вечер, когато взеха приятелката ми за мен и я убиха (гласът ми потрепери, когато се сетих за Бембо). Обаче дълбоко се съмнявам да се притесняват точно кого са убили — надали са толкова почтени. Едно е ясно — няма да престанат с убийствата, докато не получат каквото искат. И тъй като сега си мислят, че ти ми помагаш, очевидно е, че вече наистина ще трябва да ми помогнеш! Затова сега се стегни и ни изкарай оттук!