Последните думи като че ли го накараха да си събере ума.
— В градината! — изрече бързо и двамата хукнахме напред, преди да успея да му кажа, че докато говорехме, между арките бях дочула стъпки.
Брат Гуидо ме поведе през ниска вратичка в стената. Озовахме се в уханна градина, подредена сред лабиринт от жив плет. Без да спираме, ние се покатерихме по прасковите, които растяха точно покрай стената, и само след миг вече бяхме от другата страна. Цопнахме във водата на канавката, но това не ни попречи да се втурнем бързо към площад „Санта Кроче“. Оттам поехме по една странична уличка, която ни отведе до тих квадратен площад с четири разклонения. Решихме, че можем да си позволим да си починем за малко. Напихме се с вода от шадравана и поуспокоихме бясно биещите си сърца. Небето над нас изсветляваше и ние бяхме наясно, че всеки момент ще ни открият.
— Трябва да бягаме оттук — изрече сякаш в отговор на мислите ми брат Гуидо.
— Къде? — едва успях да изгъгна аз.
— Знам едно място, където ще ни приемат радушно. Не е далече, но пътят до него е много стръмен.
Увесих нос, обаче страхът в мен взе надмощие и ми даде необходимите за изкачването сили.
— Тогава води! — отсякох.
Седма глава
Напускането на Флоренция в търсене на убежище бе може би най-трудната задача за тази нощ. Под сивото петно на небето ние си проправихме път през бордеите на Онисанти и започнахме да се изкачваме към Фиезоле. Както вече имах възможността да ви кажа, Онисанти е една мизерна дупка. И някогашен дом на синьор Ботичели. Подходящо начало за мръсник като него, ако питате мен. Една до друга се блъскаха разнебитени бараки и порутени кирпичени къщици, сиви и кафяви, подредени по размери и вид като грозни зъби. А жителите… Не един и два пъти гледката на монах и момиче, вървящи заедно, пораждаше било мръсни коментари, било неприлични жестове от страна на въпросните жители, които изглеждаха така, сякаш бяха изплюти от Дантевия ад. Навсякъде се носеше непоносимата смрад на работилници за щавене на кожи и прилежащите им помийни ями. Навсякъде се виждаха изкормени животинки, разпънати по гредите подобно на греховни души на дибата. Изгубих обувката си в една дълбока кална яма, останала от пролетното покачване на Арно, обаче бях прекалено уплашена и изтощена, за да се навеждам да я вадя. Моите прекрасни обувки със златните върхове вече бяха преживели срещи с урина и кръв — съвсем подобаващо бе сега калта да си ги поиска. Захвърлих и втората да прави компания на първата и забелязах, че монахът ме поглежда.
— Какво? — троснах му се аз.
Той поклати глава и отбеляза:
— Това като че ли не беше много разумно, синьорина. Пътят, който ни предстои, е дълъг и труден.
— Колко дълъг? — присвих очи аз.
— Около осем километра. Все нагоре.
И посочи неопределено нагоре към хълма, където насред мрачния хоризонт вече се появяваше една сребърна ивица. Аз свих рамене с напереност, каквато не чувствах, и продължих боса след него. Краката ми скоро ме заболяха, с което доказаха основателността на предупреждението му, но от друга страна, преди да захвърля втората си обувка, вече бях изгубила първата — какво очакваше той от мен, да изкачвам хълма с един обут крак и един бос ли? Вирнах смело брадичка и го настигнах — което не беше особено лесно, като се имаше предвид, че поради високия му ръст краката му бяха дълги, а крачките — широки.