— И къде по-точно отиваме? — обадих се запъхтяна.
— Във Фиезоле — отговори той, без да се обръща. — Там, на върха, има един францискански манастир, където ще ни осигурят убежище и храна. Ще можем да останем дотогава, докато обмислим най-подходящия начин за действие в тази ситуация.
От тази негова реч схванах следните три неща:
Примо: Брат Гуидо вече няма никакво намерение да ме изоставя. Използването на множественото число стопли моето смръзнало се сърце. Обаче…
Секондо: Той ми бе много ядосан. Не че го виня. В един момент си живее спокойно в „Санта Кроче“, където най-голямото му притеснение е каква книга да прочете на другия ден, а в следващия вече бяга, за да си спасява живота, придружен от проститутка, която напълно незаслужено го е поставила в смъртна опасност. А, да, и…
Терцо: Неговият начин на говорене се различаваше доста от моя — никога не използваше една дума там, където може да използва три.
Известно време продължих да се мъкна след него, потънала в мълчание, но когато земята под краката ни започна да се издига над града, се наложи да го помоля да спре, защото краката ми бяха целите в пришки. Погледът, който ми отправи, не бе лишен от съчувствие — спря и ми помогна да приседна в един храст. Раздвижих пръстите на подутите си крака, осъзнавайки, за съжаление, че те не бяха предназначени за подобни преходи. Винаги съм имала красиви бели крака — дори и онзи мръсник Ботичели бе отбелязал този факт, докато му позирах като Флора. Спомням си също така как веднъж киснах краката си в златна купа, пълна с розова вода, в дома на един от по-нисшите Медичи, когато турските пантофки, които той ми бе дал да нося, ги бяха протрили. Сегашното им състояние обаче бе далеч по-жестоко от онова протриване и видът им извика в очите ми сълзи на самосъжаление. В този момент пред мен се появи монахът и приклекна до мен.
— Синьорина — изрече неуверено, — може ли да ви предложа… така де… за да облекча страданието ви, да ви предложа…
И за моя огромна изненада ми поднесе сандалите си — обикновени кожени подметки с по една каишка отпред, която да ги държи на краката. Но бе достатъчно да обуя само единия, за да се почувствам така, сякаш съм обула една от баржите по Арно — толкова големи ми бяха. Разликата в размерите между краката на монаха и моите породи първата ми усмивка за тази нощ. И усмивката ми стигна чак до ушите, когато се сетих, че сигурно и членът му е толкова голям.
Далече под нас птиците се виеха над огромното кубе на катедралата. Ивичестият мрамор, от който беше изработена, я превръщаше в гигантски заспал тигър, почиващ доволно след добър лов, очакващ зората. Точно до нея се извисяваше кулата с фенерите от палата на Медичите — дом на най-великото семейство на Флоренция. Зъбците й я уподобяваха на разтворена паст на крокодил. Брат Гуидо ме вдигна на крака и аз усетих как сърцето му постепенно омеква, как започва да разбира, че аз не съм искала нещата да станат така и че съм попаднала в тази ситуация от чиста глупост, но сега ми се иска да не го бях правила — подобно на човек, който е скочил в кладенец, но си е дал сметка какво е сторил едва по пътя надолу. Помислих си да го изрека на монаха, но после си спомних, че тази моя метафора ще събуди неприятни спомени у него — в ума ми отново изплува образът на главата на неговия приятел, която отскача от ръба на кладенеца в манастира и полита надолу, а после чух и плясъка на водата. Затова реших да си държа езика зад зъбите и вместо това да го оставя той да заговори, когато реши. Което и направи след известно време.
— И така, синьорина Ветра, искам да ми разкажете точно какво се е случило днес. Постарайте се да не изпускате нито една подробност, колкото и маловажна да ви изглежда, защото именно тя може да се окаже онова обстоятелство, което ще смекчи нашата вина, когато се заемем с очистването на имената си.
Погледнах го невярващо.
— Смяташ ли, че някога ще можем да се измъкнем от тази каша?
Той кимна изпод качулката си и допълни:
— Сигурен съм, че ако всичко се изясни, нещата ще се оправят.
Забелязах, че с всяка следваща крачка нагоре самочувствието му се връща, което постепенно възвърна и моето. Пътят се виеше напред и разкриваше островърхи черни кипариси, които пронизваха небето подобно на копия, готови да ни защитят. Редици лозници очертаваха пътеката ни. Листата им блестяха под избледняващата луна в индигово пурпурно. Душата ми закопня за сладките плодове на лозите, обаче беше твърде рано за тях — клонките им бяха все още голи. Стомахът ми беше празен, обаче раменете ми се прегъваха под огромен товар тайни. Ако споделя тази история с монаха, вероятно той ще отнеме част от товара ми. Събудените от крачките ни полски мишки се щураха между краката ми и ме караха да се кискам от гъдел. Дъхът от устата ни вече се виждаше, но аз се чувствах затоплена от моята прекрасна мантия и от движението. За момент забравих дори горките си крака. И наистина, докато се катерехме по синия хълм и се отдалечавахме все повече от Флоренция, от спящия тигър и от кулата с остри зъби, започнах да се успокоявам все повече и повече и веднъж дори се запитах имало ли е смисъл да се страхуваме толкова.