Проследих пръста му и забелязах малка златиста сграда над нас, кацнала налудничаво на ръба на планината, към която водеха най-малко сто каменни стъпала.
Мамка му!
Опасявам се, че за останалата част от пътуването не бях особено добра компания. Бях дотолкова убедена, че „Сан Доменико“ е крайната ни цел, че не можех да понеса нито крачка след него. Краката ми кървяха, аз стенех и мърморех и на всяка стъпка го молех да спираме. Положението, в което се намирахме, както и моята история бяха напълно забравени, докато се влачехме към целта. Монахът беше безмилостен в темпото си.
— Зората започва да се разстила над долината — поясни той. — Умбрата, тъмноиндиговото на нощта се оттегля от хълма и с всеки следващ удар на сърцето се забелязваме все повече и повече. Напред!
Ала нито поетичния му изказ, нито предупреждението му не бяха в състояние да ме накарат да се разбързам. Липсваше ми както енергията, така и желанието да завърша това последно изкачване. И когато достигнахме каменната стълба, отвеждаща до входа на манастира, аз се свлякох на една каменна пейка в подножието й и се разплаках.
— Само за мъничко! — проплаках. — Позволи ми поне да дойда на себе си, преди да се срещна с този твой абат. Не можеш да отречеш, че молбата ми е разумна, нали?
И той ми позволи да седна, след което се зае да разтрива краката ми и аз за пореден път огледах пришките и раните им, които сега бяха още по-големи от тези при предишното ни спиране. След известно време монахът се изправи и седна до мен, но едва когато ахна, аз вдигнах очи, за да проверя какво толкова гледа.
И мърморенето ми престана.
Защото там, в краката ни, се простираше Флоренция. Като блестящ килим от злато, изтъкан от хиляди персийски неверници. Катедралата вече не приличаше на тигър на пост, а на топла медна камбана, увита любовно с панделката на виещата се река Арно. Седяхме и съзерцавахме мълчаливо гледката, рамо до рамо, а слънцето сгряваше гърбовете ни с усещането за съпричастност. По едно време започнах да приглаждам назад буйната си коса, за да се представя подобаващо пред абата. Изправих се пред моя нов приятел, но той ме хвана за ръкава и рече:
— Не мислиш ли, че е време да ми покажеш?
Мръснишкото ми подсъзнание прехвърли всички възможни неща, които един мъж би искал да види у мен, но по едно време средният ми мозък ми напомни, че нито веднъж и с нито един поглед или жест този човек не е демонстрирал към мен някакво друго чувство, освен раздразнение от моето присъствие. След като вече бях разбрала, че той е истински отдаден на вярата си, се наложи да попитам:
— Какво да ти покажа?
— Онова, заради което се случи всичко това — почти се усмихна той. — Рисунката.
Аз отново приседнах на пейката и извадих изпод корсажа си въпросната рисунка. Беше топла от гърдите ми и леко зацапана от потта ми, което ме накара да се изчервя. Но той като че ли не забеляза нищо и започна нежно да развива пергамента със зацапаните си с мастило пръсти — пръсти, безсъмнено свикнали да боравят с важни документи. Погледнах, но не към рисунката, а към лицето му, докато оглеждаше фигурите на Флора и Венера, на красивото трио танцьорки, на фигурата на воина с меча и портокаловата горичка, обгръщаща всичко това. Съзерцава я дълго време, потънал в мълчание, с изражение, близко до религиозното откровение. Надали и свети Павел е изпитвал такъв екстаз по пътя за Дамаск. Установих, че за пореден път си мисля какъв ли би бил в леглото. (Брат Гуидо, а не свети Павел. От онова, което знам от Светото писание, апостолът със сигурност би устоял на всичките ми прелести.) А после той се обърна и ме погледна с тези негови потресаващо красиви сини очи. За първи път тази нощ погледите ни се срещнаха.
— Красиво е — рече. Сведе отново очи към рисунката в ръката си, след това към Флоренция под краката ни и накрая пак към рисунката. — Красиво е — повтори. — Но не мога да кажа кое от двете е по-красивото.
Осма глава
Дори и аз трябваше да призная, че францисканският манастир във Фиезоле е място на покой и красота. Блестящ под светлината на зората, малък и перфектно разположен на самия връх на планината, той изглеждаше като изваян от кехлибар — останка от дълбоката древност. Доскоро бяхме в Дантевия ад, а сега се бяхме изкачили до рая на поета. Съвсем спокойно мога да кажа, че никога през живота си не бях изпитвала по-голямо щастие от сега. Когато стигнахме върха на широката позлатена стълба, изсечена в хълма, и след като топлината им бе подействала като балсам на разранените ми крака, аз огледах перфектната малка обител, миниатюрния параклис и килиите след него и реагирах по най-типичния за мен начин: