Влага изпълни очите ми и аз едва не се изгубих в града. Разминавах се с безброй семейства, поели към църквите за литургия, нетърпеливи да благодарят за ориста, която им се бе разминала. Даже и камбаните звучаха весело, призовавайки вярващите към храма. Аз бях единствената жива душа по улиците, която не се усмихваше — дори гледката на жените и децата, които бяхме спасили, не бе в състояние да стопли леденото ми сърце. Накрая успях да се добера до огромния палат на черно-бели ивици, с огромните порти и осъзнах, че в мига, в който почукам на вратата, ще съм направила избора си.
Повиках стражата и приех съдбата си.
Бях поканена с огромни почести в просторна приемна. Чувствах се като Савската царица. Очевидно славата ми вече се бе разнесла и градът усещаше, че ми е задължен. Изпълних се със странно чувство за вина, когато охраната и прислугата започнаха да ми целуват ръка, защото знаех, че не аз заслужавам тази благодарност. Други заслужаваха да им благодарят и да ги възхваляват, други, които вече ги нямаше. Настаниха ме в златен стол, поднесоха ми голяма чаша вино и ме помолиха да почакам — дожът съвсем скоро щял да ме приеме.
Малко след това вратата отново се отвори и срещу мен седна друг височайши персонаж от тази драма, също да чака благоволението на дожа. За него обаче нямаше нито златен стол, нито бокал. Само окови около ръцете.
Вратата пак се затвори и за няколко кратки, невероятни мига аз останах насаме с Лоренцо Медичи.
Осма глава
Той се приведе напред в стола си и ме огледа. Като че ли не излъчваше никаква враждебност към мен — само нескрит интерес. Срещнах директно погледа му, защото през последните няколко часа бях научила, че когато няма вече какво да губиш, няма и от какво да се страхуваш.
— Защо толкова искаше да ме спреш? — Прочутият дрезгав глас говореше съвсем искрено. Просто питаше, искаше да знае. — Какво значение имаше за теб?
С болка си дадох сметка, че той повтаря дословно последния въпрос, който бях задала на брат Гуидо. Сетих се и за отговора му: „Знаеш какво“. Всъщност едва сега разбрах.
— Защото в Генуа двама братя имат картографски магазин на пристанището и мечтаят да открият нови земи. Защото в Болцано ядат едни странни неща, наречени кнедли, и танцуват като лунатици. Защото в Пиза има една кула, която стои наклонена, но никога не пада, и всяка година четири квартала на града бутат дънер по мост. Защото във Венеция са построили град върху водата и изработват прекрасно стъкло от прах. Защото в Неапол можеш да си купиш дървена сцена на Рождество, която е толкова реална, че все едно си там, а на следващата сергия можеш да си купиш череп. — Поех си дълбоко дъх и продължих уверено: — Защото в тази земя човек може да обича града си толкова много, че дори да плати с живота си, за да го запази същия — велик и уникален.
Наложи ми се да спра, за да преглътна сълзите си. Не исках той да ме види как плача. Но издайническите сълзи просто избликнаха и се разляха по лицето ми — първите сълзи, които бях проляла, откакто бях бебе в бутилка. Лоренцо Медичи не каза нищо, но гранитните му очи определено омекнаха. И тъй като знаех, че никога повече няма да имам този шанс, му зададох моя въпрос:
— А вие защо искахте да го направите?
— Защото исках да направя Италия велика — отговори простичко той.
Вдигнах към него обляното си в сълзи лице и промълвих:
— Но тя вече беше! Вече беше!
Вратите към кабинета на дожа се отвориха.
— Господарят ще ви приеме сега — изрече напевно слуга в ливрея, очевидно срещайки значителни трудности да намери подходящия тон, в който да се обърне едновременно към приятел и към враг. — И двамата.
Ние се изправихме, и колкото и да е невероятно, принцът на Флоренция отстъпи, за да ме пусне да мина първа.
Странна гледка посрещна очите ми. В широк полукръг бяха насядали три фигури.
Прима: Лудовико Сфорца — Мавъра, все още в пълно бойно снаряжение, окървавен и сразен.
Секонда: Баща ми, без церемониалните си одежди и без шапката като кочан царевица — просто един тъжен старец. И…
Терца: Майка ми, с плочка на гърдите и облекло за езда, на пръв поглед изглеждаща като амазонска царица, но на втори — стара, като че ли си бе изплакала очите тази нощ; тази и много други.
Майка ми се надигна от стола си, когато ме видя, сякаш се канеше да се втурне към мен и да ме прегърне. Но само един поглед на дожа бе достатъчен, за да я спре. Стаята се охраняваше от въоръжени гвардейци по всички ъгли, с кръста на Генуа на гърдите си, с пики и алебарди, блестящи под лъчите на слънцето. От остъклените прозорци зърнах фара и блестящото море — гладко и кристалносиньо, като че ли всичко си беше наред. Имах чувството, че чувам крякането на същите чайки, които чух и вчерашния ден, преди светът да се обърне с краката нагоре.