— Що се отнася до теб, Лоренцо Великолепни — изрече дожът на Генуа с нескрита ирония, — искам искрено да ти благодаря за гостуването ти в моя град! — Нямаше никакво съмнение, че дожът едва се сдържаше да не обвини принца на Флоренция, че е мозъкът на целия този заговор. — Надявам се, че преживяването ти тук не е било помрачено от времето. Защото виждам, че пролетта дари целия свят с мъдрост и хармония! — Махна неопределено с ръка към гледката навън. — В замяна на моето гостоприемство, сигурен съм, че няма да имаш нищо против да опростиш моите неизплатени задължения към банка Медичи. Лично аз не бих искал изворът на снощните събития да стане публично достояние, а ти? А дискретността винаги си има цена!
Великолепния го погледна така, сякаш му бяха поднесли под носа развалена риба. Накрая само кимна, но погледна младия дож право в очите и изрече твърдо:
— Но това ще стане, бъди сигурен! Някой ден нашите държави ще бъдат едно цяло!
— Може би — кимна дож Батиста и се наклони напред. — Но не и в моя живот, а най-вече — не през твоя.
Това беше като хвърлена ръкавица на младеж срещу старец. Лоренцо изведнъж се вкамени, но накрая магията се развали и той се поклони и излезе, следван от своите сподвижници. На прага майка ми се обърна и ме погледна умоляващо.
Вратата се затвори зад тях.
— Синьорина! — обърна се дожът към мен и ме покани на аленото канапенце до себе си. — Услугите ви към моя град приключиха. Приемете моята огромна благодарност и знайте, че завинаги ще съм ви задължен! — Целуна ми ръка, а после ме погледна в очите и промълви: — Чувам, че приятелят ви е мъртъв. Много съжалявам! Той беше храбър и непреклонен воин и служеше предано на Бога! Съветвам ви да вземате пример от него, а не от вашето семейство. Бъдете достойна наследница на своя град, както аз се надявам да бъда на моя. А сега вървете при майка си.
С тези думи се изправи и взе документите.
Присъединих се към останалите, докато чакахме в приемната каретите ни, които да ни отведат у дома. Седнах до майка ми и тя прегърна ръката ми с двете си ръце и я погали. Аз не я отдръпнах. Огледах господарите, насъбрани около мен — някои от тях избрани, други — по рождение. И в този момент разбрах, че днес корабът с глупаци няма да отплува за Португалия. Защото беше тук. В тази стая. Сега вече разбрах последните думи на брат Гуидо, докато изгаряше в пламъци: „А плявата Той ще залее с неугасващ огън“. Само че всичко се бе объркало. Бе изгоряло зърното, а плявата си беше останала.
И тогава разбрах, че Италия е велика не с мъже като тези тук, а с онези, които са загинали за нея.
Десета част
Пиза, юни, 1483 г.
Първа глава
И така, в края на пролетта, аз бях отново в града на брат Гуидо. И отново стоях насред Полето на чудесата, пред вратите на величествената бяла катедрала, вторачена във величествения бял баптистерий и величествената бяла кула, която се бе навела, но отказваше да падне. Само че днес бях в пълна хармония с белия град.
Днес беше денят на моята сватба.
Днес в корсажа ми нямаше никаква картина. Вместо нея, за мое собствено успокоение, си бях сложила моя своеобразен нож от зелено стъкло — гърлото от бутилката, в което съм пътувала като бебе. Остър и извит като нокът на хищна птица, той ми напомняше откъде съм дошла и накъде отивам, както и че винаги има изход. Щом самоубийците ги броят за прокълнати, така да бъде. Проклятието може да се окаже за предпочитане пред семейния живот. В Онисанти бях виждала да колят достатъчно агнета, за да знам, че само като притисна острието зад трахеята, и кръвта ще рукне върху бялото и златното, в което бях облечена — удовлетворяващ изход там, пред олтара. Ще говорят за това години наред.
Майка ми прекъсна мислите ми.
— Нека те погледна!
Облечена разкошно в любимото си зелено, днес тя бе сложила една от любимите си златни маски на лъвица — половин маска, със сто златни верижки между носа и брадичката. Усмихна ми се гордо зад нея, сякаш всичко си беше наред. Сякаш аз бях любимата й дъщеря, която всеки момент ще изпълни най-голямото й желание, а няма да я приковат завинаги за един педераст, когото тя ненавижда от дъното на душата си.
Не бях виждала нито веднъж годеника си, откакто пристигнахме в Пиза, защото, по някаква странна ирония на съдбата, ние бяхме гости на Лоренцо де Медичи в неговия крайбрежен палат на Лунгарно Медичо. Място, където някога бях ходила с брат Гуидо и откъдето бяхме откраднали лодка, за да се понесем по реката на хилядата факли. Иронията на този спомен не ми убягна — брат Гуидо бе напуснал родния си град по начина, по който му беше писано да умре.