От време на време виждах и самия Лоренцо Великолепния, който бе самата любезност с мен. Нито той, нито който и да било говореше за събитията, случили се в Генуа преди четири месеца. И през всичкото това време не бях зърнала Николо нито веднъж. Разбрах, че при битката при прохода Ториля получил стрела в крака и заминал в планините, за да се възстанови на някакви бани. Майка ми ме убеждаваше, че всичко било наред. (Като че ли на мен ми пукаше за него.)
— Брачният договор е непокътнат въпреки последните… събития… — Това беше единственият случай, в който си бе позволила да заговори за миналото. — С изключение на някои дребни поправки. Вярно е, че принцът беше ранен в битка, защото, както вероятно знаеш, не е много опитен боец. Но ти гарантирам, че състоянието му по никакъв начин няма да попречи на сватбата, която ще се състои почти така, както беше планирана!
Да бе, като донесат сакатия ми съпруг на носилка. Майко Божия! Единственото по-лошо от това да бъдеш омъжена за зъл егоист е да бъдеш омъжена за зъл, егоистичен инвалид!
И сега, в часа на моята венчавка, майка ми пощипна бузите ми и ми оправи корсажа.
— Така! По-прекрасна си и от летен ден!
Погледнах я подозрително, но не долових ирония нито в гласа й, нито в очите й. Наистина мислеше това, което казваше, и го изричаше с любов. Разтърсих коса, натежала от хилядата перли и лунни камъни, и повдигнах леко корсажа си. Но усетих нещо различно. Погледнах между гърдите си — ножът ми го нямаше.
— Майко! — извиках остро.
Тя се обърна виновно и аз веднага разбрах, че го беше взела. За последно беше докосвала това парче венецианско стъкло в момента, когато ръцете й са ме поставяли в бутилката с хляба и кърмата. А сега ми го беше взела — а с него и избавлението ми.
Въздъхнах шумно, признавайки окончателното си поражение.
— Много добре — изломотих. Вече си знаех, че ще трябва да издържа цялата сватба, но реших, че няма да се жертвам за нищо. — Но ако ще се женя, искам от теб една голяма услуга — като сватбен подарък!
— Разбира се! — възкликна веднага тя и се приближи.
Заговорих бавно и ясно:
— Искам от теб да освободиш Бонакорсо Нивола!
Мислех, че ще се наложи да обяснявам кой е този затворен моряк, защото, както ви казах вече, майка ми никога не забелязваше простия народ. Обаче тя веднага се сети — сигурно е притеснявал и нейната съвест.
— Имаш го!
И докато тя говореше, гръмнаха тромпетите и дайретата и величествените врати на катедралата се отвориха. Аз тръгнах по широката пътека, водена от майка си. И както и преди, имах чувството, че високите бели колони и сводовете над главата ми са кости, а аз съм приклещена в корема на голям звяр. Докато вървяхме между редиците възторжени гости, аз не можах да не се запитам дали това не са същите хора, които ме поздравяваха преди една година, когато бях тук заедно с брат Гуидо и се возех в златна каляска заедно с обречения баща на моя бъдещ жених.
Когато наближихме олтара, майка ми ме целуна по бузата и прошепна:
— Ще бъдеш много щастлива! Повярвай ми!
И за втори път днес аз погледнах в тревистозелените й очи и там не зърнах нито капка лъжа.
И после видях гърба на омразния ми бъдещ съпруг — висок и облечен като мен, в бяло кадифе и златен брокат. Забелязах, че дори не се обърна да ме поздрави, както направиха всички останали — липсваха му дори основни елементи от възпитанието за човек с неговия произход. Беше по-висок, отколкото си го спомнях, косата му се къдреше като тази на братовчед му, обаче беше малко по-дълга — прилика, която за мен бе по-жестока от всичко останало. Усетих, че в крайна сметка ножът май наистина е забит в гърлото ми, защото от душата ми бликна кръв.
Тогава той се обърна и аз едва не преживях втория си припадък на църковна венчавка през краткия си живот.
Това беше брат Гуидо!
Наистина, действително той. Жив, дишащ, широко усмихнат. Подаде ми ръката, която някога носеше златния пръстен с деветте топки на палеца му.
Беше по-слаб, косата му — малко по-дълга, гладко избръснат, с кожа, загоряла от слънцето и открояваща се на фона на снежнобялото. Сърцето ми се изпълни с любов и копнеж. Единствената съществена разлика бе, че лявата му ръка бе почервеняла от все още незараснали рани — дългите му пръсти бяха обгърнати от гладка, нова, наскоро пораснала кожа. Зачудих се какви ли други рани се крият под изящните му одежди, но и не ме интересуваше — щях да го обичам от все сърце и душа, независимо от раните му.