Не успях да чуя нищо от службата, дори не си поех дъх — толкова голямо беше щастието, напиращо в гърдите ми. Едва успях да вдигна дясната си ръка за традиционния тоскански поздрав — към жениха и гостите. Нито чувах свещеника, нито обръщах внимание на думите му, защото не бях в състояние да отлепя очи от моя… Възможно ли е? Съпруг!
Все пак успях да смотолевя отговора си и ние вече бяхме женени!
Стиснах силно изгорената му ръка, когато поехме като едно цяло надолу по пътеката. Улових погледа на майка ми и тя ми се усмихна изпод маската си. Едва когато се озовахме навън, аз успях да проговоря, възползвайки се от момента, когато хвърляхме дребни монети към децата, сбрали се пред катедралата. Имах хиляди въпроси, но започнах само с два:
— Какво стана? Къде е Николо?
— Мъртъв. Разви гангрена в крака и почина от бойните си рани.
Спомних си как майка ми беше казала: Състоянието му по никакъв начин няма да попречи на сватбата, която ще се състои почти така, както беше планирана! А после ме бе уверила, че ще бъда щастлива. Не можех да не се усмихна при този спомен.
— Аз се оказах единственият жив наследник на династията Дела Торе — продължи съпругът ми — и накрая вече бях готов да наследя град. Както ти казах, докато ти разказвах за престоя си в затвора „Барджело“, в политиката на Тоскана нещата непрекъснато се менят. Днешният червей от дъното на боклука утре може да стане господар на замъка.
Децата се блъскаха за монети пред краката ни, но ние все едно бяхме единствените хора на тази земя.
Съпругът ми втъкна нежно един златист кичур зад ухото ми и прошепна:
— Когато влязох в манастира, бях млад и неопитен. Обичах църквата, обичах и книгите, но не знаех нищо за света. Ти ми го показа. В Рим аз разлюбих Църквата. — През лицето му премина мрачен облак. — Обаче сега знам, че мога да обичам и Бога, и теб и че няма никаква нужда да избирам. Моята църква може и да не е вече моя църква, обаче моят Бог винаги ще бъде мой Бог — сега и завинаги!
— Но как… как се спаси?
— Скочих в морето, защото бях целият в пламъци — това го видя. Обаче после се вкопчих в мачтата на флагманския кораб, защото сега, след като те бях открил, не исках да се прощавам с живота си. Бурята продължаваше да бушува около мен и по едно време едва не се пуснах от болка, защото ръцете ми бяха много обгорели и солената морска вода щипеше като оцет. Обаче нещо ме накара да се задържа.
— Кой, аз ли? — вдигнах обнадеждено очи, надявайки се, че Господ е чул молитвите ми, с които се обърнах към него в кулата на фара.
— В известен смисъл — усмихна се той. — Може би трябва да благодарим по-скоро на другата ти същност, на богинята Флора — поясни моят съпруг. — Докато гълтах морска вода и се борех да продължа да дишам, я видях, по-скоро видях теб, с живота и обещанието за живот вътре в тялото й и с бъдещото дете в корема й. Тогава разбрах, че трябва да живея, за да видя пролетта. Обаче и във видението ми, така, както и в копието, тя нямаше лице, затова пак трябваше да видя твоето. — Тук той хвана нежно с две ръце бузите ми, за да се увери, че съм реална. — В същия този момент зърнах светлинките на брега и приливът ме изхвърли при Пели. Оттам се отправих обратно към двореца на дожа — бавно и болезнено пътешествие, защото треската вече ме бе хванала — ту изгарях от огън, ту замръзвах от студ. Бях наясно, че все още не съм извън опасност, защото, ако лоялните генуезци ме откриеха на скалите така скоро след битката, щяха автоматично да ме екзекутират като дезертьор от вражеската армия. Но накрая успях да се добера до Генуа, където дожът ме прие с почести и бе безкрайно щастлив, че е в състояние да ме възнагради за услугите ми. Постави цялата си прислуга на мое разположение — най-добрите си лекари, а когато се оправих, ми даде дрехи, коне и свита. Каза ми също така, че си заминала за Пиза заедно с майка си.
Погледна ме за момент и завърши:
— Каза ми, че има смисъл да тръгна след теб, че имам основание да се надявам. Но аз и без това нямах нужда от неговите думи. — Прегърна ме и ме притисна към себе си. — Той е добър човек и мисля, че ще управлява добре своя град.
— Аз също мисля така.
— И стана така, че аз се върнах у дома, за да заявя рожденото си право и да предявя претенции към двореца, който си е по право мой. Преподписах договорите с баща ти — имаше нужда само от една дребна смяна на името, а майка ти бе предоволна от така стеклите се обстоятелства.