Поклатих глава, все още неспособна да повярвам. Това щастие ми идваше в повече, любовта ми напираше да избликне. Съпругът ми вдигна главата ми към себе си, за да ме погледне в очите, а децата побързаха почтително да се оттеглят, предоволни от своята награда. И аз се вгледах в сините, толкова сини очи на моя съпруг, върнал се от мъртвите като Лазар, излязъл от катакомбите сред светлината на деня — живо доказателство за живота след смъртта, в който аз се съмнявах, а той — не. А ние, ние също бяхме преминали от мрак към светлина, от невежество към познание — бяхме разчели картата на съкровищата, бяхме разрешили загадката и бяхме спечелили наградата. Ала съкровището, което открихме, не бе нито сандъче с бижута, нито кесия с жълтици — нашето съкровище нямаше цена.
— И сега какво следва? — попитах, макар че изобщо не ме бе грижа. Сега, когато вече бяхме заедно.
— Следва банкет в двореца, а после… първата брачна нощ. — През лицето му премина сянка. — Е, прието е обикновено булката да е девствената през тази първа нощ, но…
— Ще бъда много мила с теб! — прошепнах и го целунах по начин, който никак не подкрепяше думите ми.
През този ден Полето на чудесата заслужи достойно името си. Слънцето залязваше зад Наклонената кула — символът на града на Гуидо, а вече и моят, и небето зад нея се обагри в червено. Започна денят.
Очертаваше се едно прекрасно лято.
Единадесета част
1492 година
През 1492 година се случиха три неща.
Прима коза: Родих дъщеря, която нарекохме Симонета — на Перлата на Генуа. Съвсем в реда на нещата перлата в моя пъп, която бе издържала там какви ли не изпитания, изскочи по време на раждането на Симонета, с което окончателно затвърди името й. Изпратих перлата на Бонакорсо Нивола, който бе освободен отдавна по заповед на майка ми и сега си живееше тихо и спокойно със семейството си на остров Бурано, а вече порасналите му синове ловяха риба в лагуната. Непрекъснато си играех със Симонета, всеки ден й казвах, че я обичам. Тя е моята слабост, зеницата на окото ми, моят рай. Към тази моя слабост се присъединява и майка ми, която след раждането на Симонета ни идва често на гости — люлее бебето, храни я, носи й играчки и всякакви съкровища от Венеция, за да я изненадва и радва. А най-големият подарък за нея е просто да седи до внучката си и да си играе с нея, да гледа как с всеки следващ ден красотата й узрява, докато нейната вехне. Открива щастие във всеки един етап от израстването й — беше до нея и при първите й стъпки, и при първите й думи. Детето също я обича много и сега моята майка има втори шанс да бъде истинска вера мадре. Понякога двете се оттеглят в атриума на нашия дворец и аз наблюдавам щастливо как старата дама и малкото момиченце си играят на стъклени топчета или на кегли под поставеното в рамка копие на картината „Пролетта“, закачено на стената. То е напукано и сгърчено от солта, ярките му цветове са изчезнали, погълнати от морето, когато го хвърлих в Генуезкия залив. Всички фигури са отдавна размити, с изключение на една — моята. Нямам представа дали е от допълнителните пигменти, използвани за фиксиране върху хартията, или от нещо друго, но във всеки случай там Флора стои съвсем сама насред разрушената си беседка.
Секонда коза: Лоренцо де Медичи почина, след като управлява справедливо Флоренция още девет години на мир и просперитет. В мига, в който почина, върху купола на църквата „Санта Мария дел Фиоре“ падна гръмотевица и подпали целия храм. Мечтите на Лоренцо Великолепния за империя умряха заедно с него. Но…
Терца коза: Някой си синьор Кристофоро Колумбус от Генуа стигна с кораба си до края на света, както винаги бе твърдял, че ще направи. И там откри една нова мечта за империя — Америките, империя, на която й предстоеше да се превърне в новия Рим.
Историческа бележка
В крайна сметка Италия е обединена през 1871 година. В началото на новия век в столицата на новата държава — Рим, е издигнат огромен мраморен монумент, наречен Олтарът на нациите. Този паметник почти скрива гледката към Капитолийския хълм.
Бележка на автора
Никоя друга картина в историята на изкуството не се е радвала на повече интерпретации от „Пролетта“ на Сандро Ботичели. Някои от тях разглеждаме и в нашата история — от ботаническото тълкувание до митологичното. Задължена съм на Чарлз Демпси за академичната интерпретация на творбата в книгата си „Портрет на любовта — Пролетта на Ботичели и хуманистичната култура от времето на Лоренцо Великолепния“, както и на невероятно детайлизираното ботаническо изследване на Мирела Леви Д’Анкона в „Пролетта на Ботичели — ботаническа интерпретация, включваща астрологията, алхимията и Медичите“. Но този роман дължи най-много на работата на професор Енрико Гуидони от Римския университет. Именно той предлага за първи път идеята, че образите в картината символизират италиански градове и допуска, че платното крие визията на Медичите за обединението на Италия. Аргументите на професора могат да бъдат проследени подробно в работата му „Пролетта на Ботичели — обединението на градовете на Италия от Лоренцо Великолепния“. Заради огромното си уважение към този човек кръстих най-интелигентния от своите герои — Гуидо, на него.