— Да, така е, знам, че сте се присъединили към нашето христово семейство — каза абатът, безсъмнено доволен от това как е бил поправен от по-младия човек. — Но се надявам да ми простите. Все пак пропуснах да забележа расото ви.
При тези думи абатът се усмихна, показвайки, че е приел удара, който му е стоварил Бог — очевидно дотолкова бе свикнал със слепотата си, че нямаше нищо против да се шегува с нея. Тъкмо започнах да го харесвам, когато бях извадена от замечтаността си с репликата, от която нататък знаех, че идва моят ред.
— Може ли да ви представя брат Луций от Салерно?
Гласът на брат Гуидо ме накара да се концентрирам. Навих високо ръкава на хермелиновата си наметка, така че абатът да не усети скъпата кожа. Около китката и пръстите си бях увила францисканската молитвена броеница на брат Гуидо, така че той да усети дървените зърна, когато хване ръката ми. Приведох се над старата му, сбръчкана като пергамент ръка. Съвсем леко докоснах с устни рубинения кръст, защото знаех, че мекотата на женските устни би могла да ме издаде. Но за стареца като че ли всичко си беше наред, поради което размяната на любезности продължи.
— В настоящия момент брат Луций е дал обет за мълчание — поясни брат Гуидо, — но ме моли да ви поздравя от негово име и да ви предам неговите почитания. Той е истински каещ се, господарю, защото извървя целия път от „Санта Кроче“ насам съвсем бос.
Абатът се засмя и още веднъж ни озари с чаровната си усмивка.
— Очите може и да не ми служат вече, но с ушите ми всичко си е наред. Още като влязохте, чух два различни чифта крака — единият обут, а другият — бос. Добре си дошъл, братко! — Това вече към мен. — Няма съмнение, че си истински поклонник. — И кимна три пъти, бавно и замислено, след което насочи невинно сълзящите си очи по посока гласа на брат Гуидо. — Е, сине мой, с какво мога да ви помогна?
Тук зачаках, изтръпнала от напрежение, брат Гуидо да изложи пред абата цялата история, но отново ме очакваше изненада.
— Лорд абате, не молим за нищо друго, освен за легло за деня и нощта, преди да продължим пътешествието си напред.
— Няма нищо по-лесно от това.
— Както и малко от скромната храна, която давате и на останалите братя.
— Имате я! — кимна отново абатът и разтвори щедро ръце. — Предполагам, че и двамата сте много уморени, затова ще ви опростя днешното съблюдаване на нашите правила, за да можете да се наспите. Моля ви само да присъствате на утринната служба, преди да си тръгнете. — Прие благодарностите на брат Гуидо с махване на ръка. — Брат Томазо ще ви заведе до килиите ви. Желая ви приятна почивка и на двамата, брат Гуидо и брат Луций.
Тук вече бях принудена отново да сведа дълбоко глава, защото в стаята се появи онзи брат от Сицилия. Но докато вървяхме след него през вътрешния двор на манастира, а оттам — по една тъмна стълба, не можех да не се замисля върху игривото ударение, което абатът постави върху титлата „брат“ пред моето измислено име. Стигнах до заключението, че има някои неща, които слепите виждат по-добре от зрящите.
Ключовете на сицилианския брат бяха повече и от тези на свети Петър, затова му отне известно време, докато открие двата, които му трябваха за нашите килии. Двамата с брат Гуидо разполагахме с време за кратка размяна на реплики на разговорен тоскански, който се надявахме сицилианецът да не разбере.
— Защо не каза на абата? — просъсках. — Стори ми се много мил. Нали уж ти бил приятел?
— Такъв е.
— Тогава защо, милорд?
Без да обръща внимание на сарказма ми, брат Гуидо отговори:
— Ще ти кажа довечера.
И тогава вратите към килиите се разтвориха и сложиха край на разговора ни. Забелязах малкия нар в ъгъла на моята килия, точно под неизбежното разпятие. И почувствах такъв копнеж по това тясно легло, какъвто не бях чувствала дори по балдахина и пухените възглавници и на най-богатите си клиенти. Не че не бях чула отговора на брат Гуидо, обаче вече бях твърде изтощена, за да мисля за каквото и да било.
Девета глава
— Е?
Бях проспала целия ден. Светлината от прозореца на малката килия вече се превръщаше в меко кадифе, когато почуках на вратата на съседната килия, за да обсъдим положението с моя спътник. Заварих го седнал на единствения стол, вторачен в разгарящия се пламък на единствената свещ. Сложих ръце на кръста и го погледнах отвисоко. В отговор той освободи стола и с галантен жест ме покани да седна. Самият той се настани на нара, където бе прекарал последните дванайсет часа — така, както ги бях прекарала и аз в моята килия. Брат Гуидо притисна ръцете си една о друга, като за молитва, и започна: