Выбрать главу

— И всичките тези хора те преследват само защото си взела тази картина!

Преглътнах паниката, която заплашваше да ме задави, завъртях се на пети и погледнах монаха право в очите.

— Тогава бих могла да им я върна! Мога да отида до дома на Ботичели — абатът ще ни даде ескорт — ще я върна и ще се извиня. Между другото, точно затова отидох и до Бембо. Смятах да му я дам, за да я върне, обаче той…

Пороят от думи, леещи се от устата ми, изведнъж секна, когато забелязах поклащащата се глава на монаха.

— Не разбираш ли, че за теб вече няма връщане назад? — изтъкна той. — Защото, дори и да върнеш картината, пак ще продължаваш да знаеш тайната. Не можеш изведнъж да забравиш всичко, което си научила.

— Ама аз не съм научила тайната! — едва не изкрещях. — Мога да им обясня, че нищо не знам… и… — Този път обаче реших да не чакам да бъда прекъсната от брат Гуидо, затова спрях сама. Нямаше смисъл наистина. Аз бях само една уличница — вярно, добра уличница, но все пак курва. И те със сигурност ще предпочетат да ме убият, вместо да поемат риск с мен. Освен това аз уж съм предала тайната на друг човек, божий човек, който, за разлика от мен, не е сам на този свят. Отпуснах се тежко на стола пред картината и промърморих: — Добре де. Как предлагаш да разрешим загадката?

Монахът отново започна да крачи зад гърба ми. Дългото му расо се вихреше и шептеше върху каменния под, крачките му отмерваха времето. Накрая рече:

— Според мен преследвачите ни са убедени, че ти знаеш нещо за тази картина на Ботичели. За „Пролетта“. Че през онзи ден, когато си му позирала, си видяла нещо.

— Ама аз не съм видяла нищо!

— Ти така казваш. Но от онова, което ми разказа, разбирам, че Ботичели е станал… доста разтревожен (Тук бях принудена да се смръщя, тъй като „разтревожен“ бе доста меко казано.) … докато си му позирала.

— Напълно вярно — кимнах.

— Затова мисля, че си забелязала нещо било в ателието, било на картината, и съвсем неволно си го споменала.

— Ама в ателието му нямаше нищо!

— Значи трябва да е било на картината.

— Да де, обаче картината си е все още там, това тук не е истинската картина. Оригиналната е огромна, колкото корабно платно!

Брат Гуидо нетърпеливо почука с пръст по пергамента, който бях изпънала на масата, и отбеляза:

— Да, обаче това тук, синьорина, е перфектно миниатюрно копие на огромното платно, което синьор Ботичели в момента рисува! Бледите квадрати, които виждаш — тази своеобразна мрежа, служат за пренасяне на фигурите от малката рисунка към огромното пространство на платното. Художникът проучва внимателно съдържанието на всеки от квадратите, след което прехвърля информацията върху по-големия квадрат, който пък е част от мрежата на самото платно. Разбра ли?

Разбрах. Спомних си как в студиото на Ботичели в предната част на платното имаше огромна мрежа от конци. Съобщих на брат Гуидо за тях. Той кимна и добави:

— Точно така. Понякога художниците предпочитат такива мрежи — било от конци, било от въжета, зад платното слагат запалена свещ и така целият квадрат се очертава на стената. Различните художници работят различно, но принципите са все едни и същи.

Като че ли започнах да се изморявам от този урок по изобразително изкуство.

— Всичко е много интересно — троснах се аз, — но ще бъдеш ли така добър да ми кажеш какво точно имаш предвид?

— Ето какво. Онова, с което разполагаме тук, е точно копие на „Пролетта“, точно така, както картината ще изглежда на огромното платно — до последния детайл. Единственият липсващ елемент е твоето лице, но пък разполагаме с оригинала, нали така? — Лека усмивка, която изчезна така, както се бе появила. — Искам да кажа, че каквото и да е онова, което Ботичели е скрил в картината си, каквато и алегория или код да съдържа тя, те са и в това малко копие!

Като че ли започнах да схващам.

— Следователно, сега трябва да разберем какво точно е посланието, а разберем ли го, вече ще минем едни гърди напред в играта!

Не пропуснах да забележа избора на думи на брат Гуидо. За мен обаче събитията от последния ден изобщо не изглеждаха като игра, а и въобще не схващах какво ще да е въпросното „послание“ на картината. Но тъй като не разполагах с кой знае колко възможности, реших да доставя удоволствие на моя спътник, като се престоря на съгласна с него. Все пак той изглеждаше искрено заинтригуван и като че ли изобщо не се страхуваше — по-скоро бе развълнуван от предизвикателството и изглеждаше почти триумфиращ, като че ли вече бе разрешил загадката. Красивото му лице блестеше под светлината на свещта. Шибани интелектуалци!