Безсъмнено много могъщ художник. Но когато пристигнах в ателието му, не бях нервна. Просто казах на човечеца, дето ми отвори вратата, че съм дошла, за да ме рисуват. Момчето беше негър — очите и зъбите му святкаха на фона на черното му лице. Когато минавах покрай него, ме изгледа с до болка познат ми поглед. Самото студио се оказа светло и просторно — толкова много стъклени прозорци досега не бях виждала никъде във Флоренция. В далечния край стоеше някаква сенчеста фигура, на която не обърнах никакво внимание. Защото очите ми се насочиха към нещо друго. Огромно, правоъгълно и с цветове, които сякаш бяха уловили цялата дъга. От пръв поглед се виждаше, че платното е почти завършено и че е прекрасно. Бяха изрисувани седем фигури с ръст, по-голям от нормалния, а над главите им се носеше дебело купидонче. На фона на тези фигури, дори и на купидончето, техният създател изглеждаше като джудже. Наситените им, ярки цветове го превръщаха почти в силует. Вече разбрах, че Бембо не е бил напълно честен с мен — осмата фигура, Флора, която в момента представляваше скица без лице, бе разположена леко встрани и в предната част на картината. Централната фигура всъщност бе нещо като Мадона, завършена и прекрасна. Тя изглеждаше точно така, както си представях моята истинска майка и както я сънувах. Мечът, на който се бе облегнала, бе украсен с невероятни цветя, които надничаха от тревата подобно на паднали скъпоценни камъни. Около нея се виждаха три танцуващи девици в бяло, както и още две други фигури, може би митологични същества, които не ми бяха познати. Останах изключително доволна от тази творба и сигурно съм издала някакъв одобрителен звук, защото Ботичели се обърна и ме погледна.
Беше на средна възраст, сигурно към трийсет и пет, с дълга черна коса, разстилаща се по раменете му. Не можеше да му се отрече, че е красавец, само дето беше твърде нисичък. И едва сега си дадох сметка, че фигурата в далечния ляв край на платното — онзи тип с меча, изглежда точно като човека, който в момента бе вперил поглед в мен.
Прикова поглед в очите ми и започна да ме изучава. После хвана леко брадичката ми и завъртя главата ми първо наляво, после надясно, а накрая отново напред. Накрая ме погледна отново в очите, усмихна се и отсече:
— Перфето!
Имаше странен акцент, дълбок и гърлен, в пълен контраст с красотата на платното, което стоеше пред нас. Обаче аз го разбрах прекрасно. Беше казал „перфектно“, идеално. Усмихнах му се в отговор. Днес за втори път мъж поставяше неканен ръка върху мен, но точно както и монаха, Ботичели също не се интересуваше от мен заради секса. Той си искаше своята Флора и аз бях тук, за да му я дам.
Направи ми знак да се приготвя и аз проследих сочещия му пръст по посока на един параван. Зад него заварих разкошна рокля от брокат. Върху кремавобялата коприна бяха изрисувани безброй цветя. Роклята беше разкошна и много тежка. Параванът пък ми подсказа, че Ботичели не е наясно точно каква жена съм — очевидно смяташе, че притежавам известна свенливост. Нямаше представа, че бих се разсъблякла и насред студиото му без капчица свян. Но сега послушно облякох роклята зад паравана, пуснах косата си, както ми беше поръчал, и пристъпих към него — самото въплъщение на богинята Флора.
От пръв поглед се виждаше, че Ботичели остана много доволен, макар че не каза почти нищо. Докато обикаляше около мен и ми оправяше позата, аз си давах сметка, че се намирам в присъствието на велик човек. Той постави по един цветен венец върху главата ми, през врата ми и на кръста ми. На перваза на прозореца имаше сребърна ваза с червени рози. Той ги взе и ги подреди всичките върху полите ми, броейки — двайсет, трийсет и още повече. Обръщаше ги с главичките напред, за да може всяка от тях да бъде видяна на картината. Показа ми как да държа полите, изпълнени с рози — леко да ги повдигна с лява ръка, а палецът — присвит грациозно. Дясната ми ръка трябваше да потъне в цветовете, като че ли всеки момент се каня да ги разпръсна върху меча. Накрая отметна косата ми назад.
— Няма нужда да крием подобно лице — рече и аз започнах да го харесвам.
— Що се отнася до изражението ти — заяви после с грубия си флорентински акцент, — искам да се усмихнеш лекичко, като че ли току-що си изживяла нещо приятно в леглото. — Е, все пак бе наясно какъв тип момиче съм аз. Спомних си за прекараната с Бембо нощ — бях го тренирала достатъчно добре, за да знае как да ми доставя удоволствие. Имаше си един хитър номер с езика… После си представих как този номер ми го прави монахът и усетих как лицето ми пламва и устните ми се извиват сладострастно. — Есато! — отсече доволен Ботичели. Точно така. И започна да ме рисува.