Той подаде ръка и аз приех жеста му като подкана да се изправя на крака. После допълни:
— Това беше просто малка шега за нашите морски градове. Няма нужда да го споменаваш пред Бембо. Върви се преоблечи, синьорина. И после можеш да тръгваш.
Напълно сащисана, аз се вмъкнах зад паравана, преповтаряйки отново наум сцената, която току-що се бе разиграла в това студио. Нещо някъде се бе объркало, ала аз бях по-уплашена като че ли от последиците на нелепия епизод, отколкото от самото насилие — от отрицанието на гнева му, от опита да поправи щетите. Чух го как напуска ателието и затваря вратата зад гърба си. Заедно с него изчезна и страхът. А после, в безопасността на самотата, скрита от чужди погледи зад паравана, бе мой ред да започна да се изпълвам с гняв. Измъкнах се от роклята така бързо, сякаш пареше, и в бързината разкъсах единия от изящните ръкави. Но не ме беше грижа. Какъв отвратителен, пропилян ден! Можех да забърша толкова клиенти на площада! Но сега, с падането на нощта, стражата ще арестува всяка уличница, която не се е прибрала било в собственото си легло, било в нечие друго. Бях изгубила доходите си от цял работен ден, а при настъпилите обстоятелства вече ме беше страх да питам Ботичели за пари. Докато навличах собствените си дрехи, плъзнах поглед по дървената ламперия около мен, преповтаряйки за пореден път краткия разговор, който бе събудил такива страсти. И пак не успях да схвана къде точно бях сгрешила.
Паметта ми ми изневери, ала очите — не. Една от дървените дъски на ламперията имаше по-тъмни очертания от останалите, при това от три страни.
Тайна вратичка, не по-голяма от Библия, която като че ли беше леко отворена.
Дръпнах вратичката и извадих оттам единственото нещо, което се криеше вътре — навит пергамент. За момент забравих и гнева, и объркването си. Осъзнах, че държа в ръка копие на картината, която се рисуваше в момента — перфектно и завършено, с изключение на моето собствено лице. Тук бяха и трите Грации, и пухкавото купидонче, и фигурата в доспехи, която беше автопортрет на Ботичели. Дева Мария също присъстваше на платното, както и останалите фигури, и моята собствена, засега безлика персона. Дори и тревата бе изпълнена със същите цветя. Единствената разлика от оригиналната картина бяха миниатюрните размери на тази, както и фактът, че целият пергамент беше разграфен на точни квадрати, и фигурите изглеждаха като хванати в мрежа.
Тук е мястото да ви кажа, че аз обикновено не съм от курвите, дето крадат. Мръсниците с шавливи пръсти обикновено ги губят, а работещите момичета, които си пъхат носовете в ковчежетата и съкровищниците на клиентите си, често се прощават с въпросния любопитен орган. Не една и две красиви уличници бяха обезобразени било от загубата на носовете си, било на тършуващите си ръце. Обаче днес аз бях бясна, не ми беше платено, а и картината беше толкова красива, че веднага ми се прищя да си я взема, ако ще и само за да й се порадвам още мъничко. Но за да смекча удара от престъплението си, аз извадих от торбичката си памфлета на монаха, навих го като пергамент и го пъхнах в свободната дупка, след което затворих вратичката. Нека после Ботичели си търси изгубеното от Господ Бог! Заради всичко, което ми стори, заради онова, което стори на прочутата Кики! Напъхах малката картина в корсажа си и се понесох с широки крачки към изхода на къщата.
Но в мига, в който обувките ми усетиха топлите павета на огряната от последните слънчеви лъчи улица, съжалих за стореното. Спрях и се поколебах, питайки се дали да не се върна обратно. Обаче после чух как негърът затръшва вратата зад гърба ми и се примирих. Времето напредваше — ако веднага не тръгна към къщи, нощната стража като нищо ще ме арестува. Утре ще връча рисунката на Бембо и ще му обясня, че нямам представа как се е озовала в корсажа ми. Бембо ми вярваше — считаше ме за най-честната проститутка на света.
Успокоена от тази мисъл, аз се запътих към пазара. Заради притесненията си относно открадната картина почти бях забравила за озадачението си от онова, което бях казала на Ботичели и което го бе разстроило толкова много. Надявах се да не изтрие лицето ми от картината, за да нарисува друго момиче, символизиращо Пролетта. Надали. Нямаше никакво съмнение, че му бях допаднала изключително много за този образ. Беше ме харесал. Аз също го бях харесвала — до онзи необясним, внезапен разрив между нас.