Отново избухнаха ръкопляскания, раздадоха се одобрителни викове. Но Нина отново гледаше само Чейс и лицето му, на което беше изписана гордост.
— А ти защо не се качи на подиума, чичо Еди? — попита Холи.
— Е, нали си ме знаеш — отвърна скромно Чейс. — Стеснявам се от фотоапаратите.
— Но не и от моя! — Тя вдигна телефона, който Чейс й беше купил, и го снима заедно с Нина. — Искам да имам хубава снимка на моя герой.
— Едва ли има такава — отвърна Елизабет шеговито. — Еди, бих ти казала благодаря, но едва ли ще бъде достатъчно. Ти спаси… — Гласът й секна, задушен от чувствата.
Чейс я прегърна.
— Всичко е наред, Лиз… Елизабет. — И двамата се усмихнаха. — Стига де, нали сме семейство. Как очакваше да постъпя?
— Може би трябва да отидеш при татко и да му го кажеш.
— А-а, дай да не прекаляваме!
Бабата на Чейс се приближи до тях.
— Ела тук, моя малка агнешка пържолке. Толкова се гордея с теб! — Тя се протегна и го щипна по бузите.
— Ох, ох, бабче! — оплака се Чейс. — Разкъса ми един шев!
— О, стига глупости. — Тя го целуна, след което се обърна към Нина. — И съм толкова щастлива, че най-накрая сте определили дата! — Целуна и Нина. — Добре дошла в семейството!
— И не забравяйте да изпратите покана на Питър Олдърли — обади се с насмешка Мак.
— Олдърли да си го… — започна Чейс, но погледът му попадна върху баба му и племенничката.
— Може пък да намери някоя в пощата си — предложи Нина.
Мак се захили, след което се приближи към тях.
— Между другото — каза той с нисък глас, поглеждайки към министър-председателя, който говореше пред екипа на една телевизия, — някои хора в Лондон — и Вашингтон, — се чудят какво е станало с Екскалибур.
— Изгуби се в морето — отвърнаха в хор Нина и Чейс. — Падна от кораба — добави Нина.
— Бълбук-бълбук — поясни Чейс, като направи спираловидно движение надолу с показалеца си.
— Хмм… — Мак ги изгледа напрегнато, след което устните му се разтегнаха в крива усмивка. — Колко жалко. Но може да е за добро. И така, какво смятате да правите сега?
— Връщаме се в Щатите — отвърна Нина. — Трябва да напиша доклад за АСН и ООН. И трябва да се видим със семейството на Хектор Амороз.
Мак кимна съчувствено.
— Желая ви успех тогава. От Хийтроу ли ще летите? Мога да ви откарам.
— Няма проблем — каза Нина. — Взели сме кола под наем.
Чейс се ухили.
— И ще тръгнем по обиколния маршрут.
Стояха на брега на малко езеро дълбоко в английската провинция, слънчевите лъчи огряваха хълмистия зелен пейзаж и му придаваха мирен и романтичен дух. Наоколо не се виждаше никой, нито къщи, нито коли, само дърветата и полето, и птиците, които се носеха в синьото небе.
— Красиво е — каза Нина. Тя пристъпи по-близо до езерото и погледна към отражението си в леко накъдрената вода. Една малка рибка се издигна почти до повърхността, вторачи се в нея, след което с един плясък на опашката се гмурна обратно към сигурността на дълбините.
— Хубаво е — съгласи се Чейс, — но не толкова, колкото в Йоркшир. Божията земя — ще трябва да те заведа там.
— Може би следващият път. — Тя се наслади още няколко минути на гледката, след което се обърна и вдигна един предмет, увит в кърпа.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита я Чейс.
— Не съвсем. На подобни неща мястото им е в музея. Но… — Тя поклати глава. — Не можем да позволим да попадне в ръцете на някой като Джак. Освен това, според легендата, накрая Екскалибур се озовал в езерото, в очакване да бъде отново намерен, когато настъпи подходящият момент. Струва ми се подходящо.
Тя разгъна кърпата и разкри блестящия Екскалибур. Когато докосна дръжката му, острието грейна почти незабележимо, наоколо явно нямаше потоци от земна енергия. След като известно време гледаше отражението си в острието, Нина внимателно подаде меча на Чейс.
— Аз ли? — попита той. — О, ясно — ако ти си крал Артур, то аз съм верният рицар, който хвърля меча в езерото, нали?
— Не — отвърна Нина с усмивка. — Просто ти можеш да го хвърлиш много по-далеч от мен.
Чейс се засмя, претегли тежестта на меча в ръка и се приготви да го хвърли.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Добре.
С едно замахване той запрати блестящото оръжие в езерото. То се завъртя няколко пъти във въздуха, отразявайки слънчевата светлина, след което със силен плясък се озова във водата, на доста голямо разстояние от брега, и бързо изчезна в дълбоките води.
— Уф, знаеш ли, почти очаквах от езерото да се подаде нечия ръка и да го хване във въздуха.
— На някоя засукана русалка с ей такъв бюст, може би? — попита го Нина с лукава усмивка.
— Хайде стига с Монти Пайтън! — разхили се Чейс, хвана я за ръката и я поведе към колата им. — Няма да е зле да започнем да мислим за сватбата. Знам точно какво ни трябва — какво ще кажеш да ни ожени Елвис във Вегас?
Тя се засмя.
— Продължавай да мислиш.
Епилог
Вашингтон, окръг Колумбия
Белокосият мъж подаде папката на човека зад бюрото и отстъпи почтително назад.
— Това е всичко, с което разполагаме дотук, сър.
— Корабът?
— Според данните от джипиеса последното му известно местоположение е било на около осем хиляди фута в Норвежката котловина, точно в арктичния кръг. Може да бъде достигнат, но не можем да преценим до каква степен ще може да бъде възстановен.
— Ами меча?
— Според доктор Уайлд и Чейс той е потънал заедно с кораба. Доколко това е истина е друг въпрос, но предвид огромната й популярност в момента, привикването им на разпит може да се окаже проблем.
— По дяволите. Мичъл трябваше да анализира и направи дубликат на свръхпроводника, преди да тества оръжието. Но той прибърза и сега изгубихме всичко.
— Моите уважения, сър — отвърна белокосият мъж, — но той следваше вашите заповеди. Искаше да се възползва от ситуацията с руснаците и вие лично го упълномощихте да потопи „Ентърпрайз“ като фалшив сигнал…
— Знам какво съм упълномощавал! — Върху бюрото се стовари юмрук. — Щяхме да елиминираме руснаците като конкуренция за полярните ресурси, а сега всичко това пропадна заради… заради някаква си археоложка и английското й гадже! — Той прегледа листите в папката и се спря на две фотографии: Нина и Чейс. После ядосано захвърли папката на бюрото. — Добре, г-н Кълъм. Свободен сте.
— Да, г-н президент. — Белокосият мъж кимна и излезе с вдървен гръб от Овалния кабинет.
Президентът Виктор Долтън се обърна и се загледа през бронираните прозорци към розовата градина на Белия дом. Джак Мичъл знаеше много добре, че ако се провали, ще бъде заклеймен като агент предател, който е използвал черната каса на DARPA за лични цели. Като истински патриот той беше поел риска и отговорността, за да защити човека, чиито заповеди всъщност изпълняваше. Нямаше да има никакви улики, свързващи го с Белия дом… но това не променяше факта, че операцията се беше провалила. Оръжието беше унищожено и дългосрочните планове на Долтън бяха провалени.
Той изгледа навъсено снимките на Нина и Чейс.
— Няма да забравя това — обеща им той.