— Все ще има нещо — рече Нина. — Бернд ми каза, че е разговарял със собственика на мястото, където се предполага, че се намира парчето. Някъде „близо до дома“ — близо до Мюнхен, предполагам. Така че сигурно има някаква връзка между Коронея и Германия. — Тя изведнъж забеляза, че Чейс се е излегнал назад в стола си и отново се хили самодоволно. — Какво?
— Аз знам каква е връзката — отвърна той.
— Каква е?
— Първо искам да ми кажеш колко съм велик.
— Еди!
— Стига де, няма да боли. Поне кажи колко съм добър в леглото.
— Еди! — Тя го плесна по ръката и погледна смутено към Мичъл.
— Добре де, добре — изръмжа Чейс, изправи се и посочи към площада. — Виждате ли този паметник?
Нина видя скромна плоча от прашен черен камък, надписана с гръцки букви и Звездата на Давид на върха.
— Прилича ми на еврейски паметник.
— Такъв е. Елате. — Той прекоси площада, последван от Нина и Мичъл. Когато се приближиха, Нина видя, че на паметника са изсечени към двайсетина имена и една година: 1944. — Може да нямам научна степен, но съм запознат с историята — с военната поне. — Те се спряха пред черната плоча. — През войната гръцките острови са били окупирани от нацистите и към тукашните евреи те се отнасяли по същия начин, както навсякъде другаде… откарвали ги на места като Аушвиц. Но не са транспортирали само хора — обикновено ограбвали всичко ценно, до което могат да се доберат преди съюзниците да ги изритат оттам. Ето я вашата връзка.
— Смяташ, че нацистите са отнесли острието? — попита Мичъл.
— Защо не? Това съвпада с историята, която Руст е разказал на Нина.
— Като историк Бернд се занимаваше и с това — сети се Нина. — Но разбира се! Той вече е разполагал с необходимата информация. Нацистите са си водели отчет за всичко. Германското правителство все още пази тези архиви — по дяволите, досега вече сигурно са дигитализирали всичко! Просто трябва да открием нещо, свързано със замъка — тя погледна към крепостта в другия край на селото, — и да тръгнем оттам, да разберем какво има в южна Германия.
Мичъл мислеше.
— Можем да получим достъп до германските архиви чрез Държавния департамент. Ще използваме сателитната връзка на самолета.
Нина отново погледна към паметника, след което се обърна към Чейс впечатлена.
— Хайде де, кажи го — ухили се широко той.
— Добре де, признавам — бива си те доста. Понякога…
Компютърът на борда на гълфстрийма разкри информацията по-бързо, отколкото Нина се беше надявала. Германската правителствена база данни очевидно оперираше изключително ефективно.
— Чак да не повярваш — каза тя, докато показваше откритията си на Чейс и Мичъл. — По време на войната замъкът на Петер е бил използван за щабквартира на местните есесовци. Затова после е трябвало да бъде реставриран — съюзниците и местните партизани са го обстрелвали по време на атаката. Но комендантът от СС вече бил напуснал острова и, изглежда, си е тръгнал с много повече багаж, отколкото когато пристигнал. Възможно е да е взел меча със себе си.
— Къде е отишъл? — попита Мичъл.
— В Австрия. Изглежда, че голяма част от плячката, заграбена край Средиземно и Егейско море е минавала оттам по пътя си към Берлин. Там комендантът поел една от местните щабквартири на СС. Мястото се нарича „замъкът Щаумберг“.
— Замък, а? — рече Чейс. — Точно както ти е казал приятелят ти.
— Точно така. И чуйте това — той се намира на по-малко от шейсет мили от Мюнхен. От гледна точка на Бернд аз бих определила това като „изненадващо близко до дома“. Да го проверим ли?
— Естествено — каза Мичъл. — Но къде да идем първо — там, или в Близкия изток?
Нина се облегна на лакти и се замисли.
— Нямаме никаква връзка със Светите земи освен името на човека, убил Петер от Коронея. Колкото повече отлагаме пътуването дотам, толкова повече време ще ни е необходимо да открием нещо — а дотогава руснаците може да са открили местонахождението му от записките на Бернд.
— Значи първо отиваме в Йордания — реши Мичъл. — Ще уредя нещата.
— А замъкът? — попита Чейс. — Ами ако руснаците отидат първо там?
— Те няма да знаят какво да търсят — сети се Нина. — Бернд каза, че собственикът отказал да го пусне да претърси мястото.
— Да, но дори и да не знаят, ние също не знаем къде да го търсим. — Чейс се замисли. — Освен ако не накараме някой да провери нещата, докато ние правим проучвания в Йордания.
— Нека позная — каза Нина. — Познаваш някоя привлекателна жена в Австрия, която може да ни помогне.
— Всъщност не.
— Наистина ли? Изненадана съм.
Той се ухили.
— Но познавам една такава в Швейцария.
Нина въздъхна.
— Въобще не съм изненадана.
Мичъл го погледна подозрително.
— Нали не си забравил, че цялата операция е строго секретна. Предпочитам да избягвам чужда намеса — особено ако става въпрос за цивилни.
— Не се безпокой, можеш да й се довериш. Освен това няма да се наложи да й разказваме каквото и да било за тая работа със земната енергия.
— Но ще трябва да я предупредиш за руснаците — каза Нина. — Какво ще стане, ако се появят докато тя е там?
— Не се безпокой — повтори Чейс. — Единственото, което се иска от нея, е да отиде на мястото и да убеди собственика да се срещне с нас, а после да ни изчака да се върнем от Йордания. Няма начин да я карам да върши нещо опасно. — Той леко се намръщи. — Въпреки че доколкото познавам Мици, тя сигурно ще иска да го свърши.
8
Швейцария
След като на следващата сутрин правителственият самолет се приземи в Цюрих, вместо да подкара очакващия ги джип към града, Мичъл се насочи към близките планини, воден от сателитната навигационна система към мястото, където приятелката на Чейс, Мици Фонтана, се беше съгласила да се срещне с тях. За тяхна голяма изненада те се озоваха на стръмно алпийско пасище… където се провеждаше доста необичайно спортно събитие.
— Какво правят те, за бога? — попита Нина, вперила поглед в необичайната сцена, която се разкри пред тях, без въобще да се притесни за здравето на участниците.
Чейс се изхили невярващо.
— Нали ти казах, че ще иска да направи нещо опасно. Но, да му се не види, това не го очаквах.
Върху пасището беше опъната мрежа, а на няколко метра пред нея, между два кола, беше опъната бяла хартиена лента. Зад тях, на около стотина метра нагоре по неравния хълм, се виждаше пътека от смачкана трева, която водеше до сравнително равна поляна, където стояха състезателите. Това беше състезателна писта, но участниците не бяха нито пеша, нито в някакво превозно средство. Те се намираха във вътрешността на гигантски надуваеми топки, които приличаха на прозрачни топки за голф.
Чейс не можа да открие Мици сред публиката, затова въобще не беше изненадан, когато видя, че единият от първите двама състезатели има дълга руса коса.
— О, боже! — проплака той, докато някакъв мъж започна обратно броене на немски.
— Тя ли е в топката? — попита нервно Нина.
— Тя е в топката.
— Давай! — извика мъжът. Надуваемите мехури започнаха да се търкалят надолу по хълма, като набираха скорост с плашеща бързина. Доколкото Чейс можеше да разбере, състезателите нямаха абсолютно никакъв контрол върху тях — те просто се премятаха като дрехи в сушилня, докато топките отскачаха от неравностите, скалите и дори една от друга.
Всичко свърши за около петнайсет секунди. Топката на Мици разкъса хартиената лента на сантиметри преди другата топка и се блъсна в мрежата, подскочи във въздуха и най-накрая се спря. Хората се втурнаха да задържат сферите, докато двамата се откопчат и се измъкнат навън. Победеният състезател, слаб млад мъж, обръснат на катинарче, веднага се строполи на тревата, докато Мици успя да се задържи права, макар че се олюляваше. Тя забеляза Чейс и спътниците му и започна да му маха развълнувано, но краката й се подкосиха. Тя едва не падна, но някой успя да я прихване.