— Мохамед Явар — произнесе замислено домакинът й. Адийб ал-Джафри беше мъж на средна възраст, с очила с големи рамки и поддържани черни мустаци; въпреки че отдавна се беше завърнал в Йордания, той все още не бе изгубил перфектния си английски, придобит в британски университет. — Да, спомням си това име.
— Така ли? — изненада се Нина. — Да не би и някой друг да е разпитвал за него?
— Да, преди около шест месеца, по телефона. Мисля, че беше някакъв германец. Попита дали имаме в архивите някакви материали за него и ние му казахме, че има, но с това приключи всичко.
— Сигурно е бил Бернд — каза Нина, като се обърна към Чейс и Мичъл. — И никой друг? — Ал-Джафри поклати отрицателно глава.
— Поне не са му разшифровали записките все още — каза Мичъл.
Ал-Джафри ги изгледа с любопитство.
— Те ли?
— Мъжът, който се е свързал с вас, беше убит — каза Нина. — За да му бъде попречено да каже на АСН как да бъде намерено онова, което е търсел.
— Наистина ли? — Като че ли в гласа му се долавяше повече интерес, отколкото шок, сякаш ставаше въпрос за интересен завой във фабулата на някакъв детективски роман. — А какво е търсел той?
— Съжалявам, но това е поверителна информация — каза Мичъл. — Най-вече заради вашата безопасност, повярвайте ми. Хората, които го убиха, няма да се поколебаят да убият отново.
Любопитството на лицето на ал-Джафри беше заменено от загриженост.
— О, разбирам.
— Затова първо трябва да намерим онова, което е търсел, за да няма повече пострадали хора — каза Нина. — А за да го направим, трябва да научим колкото се може повече за Мохамед Явар.
— Всъщност той не е кой знае колко важна фигура от историческа гледна точка. Сигурни ли сте, че той е нужният човек?
— Само с неговото име разполагаме — призна си тя. — Предполага се, че през 1260 година той е убил един кръстоносец, на име Петер от Коронея — и ние искаме да разберем къде е станало това.
— Петер от Коронея… — промърмори ал-Джафри, сбърчил вежди в усилието да си спомни. — А, да. Той е владеел парче земя, което се е намирало близо до сегашната граница между Йордания и Сирия.
— От коя страна на границата? — попита Чейс.
— Откъм Сирия.
— По дяволите, знаех си!
— Вашите архиви могат ли да ни посочат точното й местоположение? — попита Нина.
— Може би — каза ал-Джафри, — но както вече споменах, Мохамед Явар не е някоя важна фигура и се съмнявам, че ще открием нещо повече от бележки под линия.
— Каквото и да е, ще ни бъде ужасно полезно — увери го тя.
Ал-Джафри кимна.
— В такъв случай, ако дойдете с мен при архивите, ще ви покажа всичко, с което разполагаме.
— Знаеш ли какво — обърна се Чейс към Нина, — докато си четете там, аз ще ида да подсигуря всичко, което ще ни е необходимо.
— Американското посолство ще се погрижи за това — каза Мичъл.
Чейс въобще не се впечатли.
— Значи разполагат с местен водач, който може да ни преведе през границата? — Той се обърна към Нина. — Обади ми се като приключите. Ще дойда да ви взема. — За нейна изненада той я придърпа към себе си и я целуна по-силно, отколкото беше очаквала. — Ще се видим по-късно.
— Чао — каза объркано тя, докато той излизаше. Ал-Джафри ги гледаше изумен, докато Мичъл се усмихна леко. Тя усети как се изчервява и се обърна към уредника. — Добре, ами сега…
— Архивите?
— Ако обичате!
— Пристигнахме — каза ал-Джафри. Той си бе сложил бели памучни ръкавици, за да предпази древните страници. Извади една книга от подземните трезори на Центъра и им посочи един текст на арабски. Въпреки че самата книга беше от петнайсети век, тя описваше събития, случили се два века по-рано, като се позоваваше на други източници от многобройните войни, които са се вихрели в Светите земи през онзи период.
— Тук името на Мохамед Явар се споменава за пръв път.
Нина не владееше много добре арабски.
— Какво пише там?
— Не много — каза Мичъл, като надникна през рамото й.
— Говориш ли арабски?
— Достатъчно, за да се оправя — ухили се той. — Но доктор ал-Джафри е прав — Явар не е бил толкова важен, че да заслужи повече от няколко реда.
— Но в тях може да се съдържа онова, което ни интересува — каза ал-Джафри, като внимателно прокара пръст по потъмнелия от времето лист. — Тук пише: „Самият водач на варварите излезе напред и предизвика Мохамед с блестящия си меч. Но също като пророка, чието име носеше, Мохамед беше смел и праведен, и предан слуга на Аллах, и с един удар счупи меча му на парчета. С най-голямото от тях той довърши неверника. След като водачът им загина, останалите нашественици побягнаха уплашени.“
— Варвари ли? — попита озадачено Мичъл. — Да не сме объркали битката? Звучи така, сякаш говорят за монголите.
Ал-Джафри потисна подигравателния си смях.
— Не, точно тази е — обясни Нина. — Мюсюлманите са приемали кръстоносците по… да речем, по по-различен начин от християните. Те са ги смятали за жестоки нашественици, дошли, за да избият последователите на исляма и да завладеят земите им.
— Plus са change…13 — тихо промърмори ал-Джафри. Мичъл го прониза с поглед. — Но тук пише още нещо за Явар. „Мохамед се върна в Кафаща и предаде острието на градския имам, за да покаже, че слугите на Аллах винаги ще побеждават.“
— Кафаща ли? — попита Нина.
— Това е малък град в южна Сирия. Е, поне се е считал за град по времето на Явар — сега едва ли може да се смята и за село. Ако искате, мога да ви го намеря на картата.
— Няма нужда, благодаря — каза Мичъл и като се изправи. — Това ни трябваше. Трябва да отидем в Кафаща.
— В Сирия — напомни му Нина. — Помниш ли какво ни каза? Че хората там не са големи почитатели на американците…
Два часа по-късно Чейс се срещна с Нина и Мичъл пред американското посолство, придружен от местната си връзка, една Йорданка, на име Карима Фаран. Както можеше да се очаква, тя беше изключително привлекателна, дългата й черна коса се развяваше на вятъра.
Лендроувърът на Карима изглеждаше също толкова древен, колкото и самият Аман. Маскировъчната му боя бе толкова изтъркана, че се виждаше алуминият отдолу. След като поздрави новодошлите и им помогна да натоварят нещата си в багажника, тя върза косата си на кок и уви главата си в тъмен шал, като подаде друг на Нина.
— Това ще ти трябва.
Нина неохотно го взе.
— Аз, ъъъ… Мислех, че хиджабите не са задължителни за жените в Йордания.
— Не са — отвърна Карима и двамата с Чейс се спогледаха развеселено. — Просто не искам косата ми да се пълни с пясък. — Тя махна с ръка към парцаливия брезентен гюрук на лендроувъра. Нина веднага разбра мисълта й и побърза да последва нейния пример.
Поеха на североизток по магистралата, като бързо оставиха града зад гърба си и навлязоха в пустинята, обградени от изсушен пейзаж от пясък и камъни.
— Та, Еди — каза Карима на Чейс, който седеше до нея на предната седалка, — за кога е планирана сватбата?
Чейс се подсмихна.
— Знаеш ли, толкова хора вече ми зададоха този въпрос, че започвам да си мисля дали не трябва най-после да решим какъв да бъде отговорът.
— Омъжена ли си, Карима? — попита Нина. Йорданката носеше няколко пръстена, но Нина не беше сигурна дали имат някакво обвързващо значение или са просто бижута.
— Не, не съм — отвърна й жената, като хвърли един бърз поглед назад, — но си имам някой. Проблемът е да успея да го накарам да се обвърже.
13
Plus са change (plus c’est la meme chose) (фр.) — Колкото и да се променят нещата; все си остават същите. — Б.пр.