— Това чувство ми е познато — рече Нина. Чейс изсумтя.
Пътуването им продължаваше вече втори час и Нина го използва, за да продължи прекъснатия курс по артурианска митология, който бе започнала по време на полета. Накрая Карима слезе от магистралата и подкара джипа по поредица от все по-неравни селски пътища. Накрая спряха в едно село, което беше толкова малко, че Нина се усъмни дали групичката полуразрушени колиби изобщо са обозначени на картата. Пустинята се простираше навсякъде около тях. Огненочервеното слънце безмилостно прежуряше на хоризонта.
— По нататък не можем да продължим — каза Карима, като слезе от колата. Останалите я последваха, като започнаха да протягат и разкършват схванатите си тела. — Границата се намира на около осем километра от тук.
Нина се загледа в далечината, но не видя нищо освен скали и единични храсталаци, които се подаваха над пясъка.
— Пеша ли ще вървим?
— Не, не! Но сирийците внимават за превозни средства, които прекосяват границата не през официално обявените пунктове. Затова имаме нужда от друг вид транспорт. — Тя ги поведе край една от сградите.
— Какъв вид транспорт… — започна Нина, но изведнъж се спря, щом зърна отговора на въпроса си. — Олеле.
Пред тях спокойно ги очакваха четири камили.
До тях стоеше един арабин, облечен в прашна роба, който се ухили до уши щом зърна Карима. Те се поздравиха и тя отново се обърна към тях.
— Това е Атаяк, от едно от местните бедуински племена. — Нина забеляза, че освен пистолета и ножа той беше окачил на колана си едно уоки-токи и джипиес. Очевидно бедуините нямаха никакви проблеми с вкарването на модерна технология в традиционния си начин на живот. — Не са останали много номадски племена, но онези, които пресичат непрекъснато границата, са живели тук от хиляди години и не се интересуват от линиите върху картата. В повечето случай сирийците не им обръщат внимание. Което е много полезно, ако ти се наложи да минеш незабелязано през границата. Както Еди знае много добре.
Чейс изглеждаше съвсем невинен.
— Не мога да коментирам военни операции на територията на враждебна държава, в които може да съм или може да не съм участвал… но да, определено знам как да яздя камила.
Мичъл кимна.
— Странна работа, аз също.
— Ехо, здравейте, здрасти — обади се Нина. — Аз не мога.
— Фасулска работа — увери я Чейс. — Също толкова лесно, колкото язденето на кон.
— Но аз и кон не мога да яздя!
Чейс отиде до най-близката коленичила камила и я плесна по челото. Тя го погледна, после поклати замаяно глава и издаде звук, който наподобяваше нещо между изгрухтяване и прозявка.
— Добро момче — каза Чейс, като отстъпи назад и се метна върху широкото подплатено седло, разположено зад единствената гърбица на камилата. Той нави кожените каишки около дланите си и леко подръпна, подвиквайки „Хейя, хейя!“. Камилата отново поклати глава, след което покорно разгъна краката си и се изправи в цял ръст.
Нина беше виждала камили в зоологическите градини, но едва сега осъзна колко големи са всъщност. Изправената камила бе значително по-висока от нея и главата на Чейс се намираше на около единайсет фута над земята.
— Добре де… Доста е голяма.
Насочвана от Чейс, камилата се приближи до нея и наведе глава, за да я огледа добре. Нина се отдръпна нервно назад.
— Атаяк говори ли английски? — попита тя Карима, която поклати глава отрицателно. — Ох, добре. Защото това нещо много, ама много мирише. И то страшно неприятно.
— О, след няколко часа това въобще няма да ти прави впечатление — успокои я Чейс. Той подкара камилата встрани, след което с една команда и леко подритване я накара да коленичи, за да може да слезе. Двамата с Мичъл разтовариха багажа от джипа и го натовариха в дисагите на животните.
— Вземи — каза Мичъл и подаде един пистолет на Чейс. — Мисля, че може да ти свърши работа.
Чейс кимна одобрително.
— Рюгер Р-95 — каза той, докато бързо и вещо прегледа оръжието, преди да го зареди. Мичъл постъпи по същия начин със своя рюгер. — Не е зле. Но ми липсва моя уайлди.
— Уайлди ли имаше?
— Да, 45 калибър уинчестър магнум. Докато на един копелдак не му хрумна да го използва за убийството на един министър и да хвърли вината върху мен. Сигурно още се въргаля в някое чекмедже с улики в Ботсвана. Добър пистолет беше. Стрелял ли си някога с такъв?
— Не, бога ми — отвърна Мичъл, яростно клатейки глава. — Тромав, тежък, ограничен капацитет за муниции, зверски откат? Предпочитам по-практичните неща. Освен това нали знаеш — продължи той със закачлив блясък в очите, — хората си правят разни изводи за комплексите на мъжа, който използва пистолет с осеминчово дуло.
— Ами не мога да очаквам от един моряк да разбира от оръжия — отвърна намръщено Чейс. — Откатът въобще не е проблем, освен ако не си мека китка…
— Хайде, момчета — прекъсна ги Нина и застана между тях. — Спрете се с тези армейски спорове.
— Да, сигурно си права — изръмжа Чейс, все още намусен. Той погледна към Мичъл. — Добре поне, че не си бил във въздушните сили! — И двамата избухнаха в смях.
— Трябва да тръгваме — каза Карима, поглеждайки към залязващото слънце. — Ще прекосим границата преди да падне нощта и тогава ще направим лагер.
Натовариха камилите и Карима се сбогува с Атаяк, преди да яхне своята. Нина обезпокоена се приближи към очакващия я олигавен звяр. Макар че камилата беше най-малката от четирите, дори коленичила, очите им бяха на едно ниво.
— Знаете ли, може би ще е по-добре да подтичвам край нея.
— О, я се качвай — рече Чейс. — Ще се оправиш. Трябва само да внимаваш да не паднеш.
— Не се тревожи, Нина — успокои я Мичъл. — Камилите са много лесни за яздене. Само за петнайсетина минутки ще й хванеш цаката.
— А през тези петнайсет минути колко пъти ще падна? — попита Нина.
— Няма да паднеш. Хайде, нека ти помогна да се качиш.
Той протегна ръка, но Чейс побърза да се намеси.
— Не, аз ще се погрижа. Просто прехвърли крак от тук и я яхни. — Той се захили заради двусмисления сексуален подтекст. Нина предпазливо се покатери върху седлото и се вкопчи здраво в него, щом камилата се размърда под нея. — Добре ли се настани?
— Ако кажа не, може ли да сляза? — Седлото беше доста по-меко, отколкото бе очаквала, но бе много широко и тя се чувстваше ужасно неудобно така разкрачена. Чейс й подаде юздите; тя ги пое с едната ръка, докато с другата се вкопчи здраво във високото седло. — И какво трябва да правя… аааа! — изкрещя тя, щом Чейс излая някаква команда, шляпна камилата по задницата и тя тръгна да се изправя, разклащайки лудо Нина напред-назад. — Леле, плъзгам се!
— Стисни здраво с бедра — предложи Мичъл.
— Не мога, толкова широко съм се разкрачила, че все едно съм разделена на две — и да не си посмял да подхвърляш разни двусмислени забележки! — предупреди тя Чейс.
— Аз ли? — отвърна Чейс, като се намуси престорено и се отправи към своето животно. — Всяка вечер ми го казва — добави той със силен шепот, докато се мяташе на седлото.
— Еди, ще те убия!
— Първо трябва да ме хванеш! Хейя! — Той дръпна юздите и камилата му припна напред в тръс. Животното на Нина пое след останалите, като при всяка негова стъпка тя подскачаше върху седлото.
— Еди-и-и-и!!!
Последните червени отблясъци на залязващото слънце изчезнаха и мястото им бе заето от проблясващите звезди. Пред две малки разглобяеми палатки бе запален лагерен огън и четирите камили бяха коленичили една до друга край него, като сумтяха, брецаха и бърбореха нещо на камилски, докато Карима ги хранеше.
Мичъл, която седеше до Нина край огъня, погледна към Карима.
— Еди, колко жени криеш по света, за да ти помагат в случай на нужда? Първо Мици, сега Карима…