— Някаква представа къде да отишли?
Едо поклати глава.
— Не. Но научихме нещо друго от двама техни пилоти. Нека ви покажа.
Поведе ги към картата на стената.
— Тази карта показва помпените станции, които „Озирис“ използват, за да отклоняват водата от водоносния хоризонт към Нил. Има деветнайсет основни станции и няколко десетки помощни помпи, предназначени да поддържат налягането. Доколкото разбрахме, всички са автоматизирани. Освен тази.
Едо посочи място на картата западно от Кайро, в безлюден район, наречен Бялата пустиня.
— Пленените пилоти казват, че са летели редовно дотам, доставяли са храна, вода и други провизии.
— Значи тази станция се управлява от хора? — попита Кърт.
Едо кимна.
— Да, но от кого? Според пилотите там има и цивилни, освен служители на „Озирис“. Учени, които получават специални пратки, херметически затворени сандъци на всеки три дни.
Кърт си спомни какво му беше казал биологът Брад Голнър, преди да умре.
— Сигурно това е лабораторията, в която правят антидота. Трябва да проверим — рече той.
— Моите хора са недостатъчни — каза Едо. — Трябва да изчакаме, докато получим подкрепата на цялата армия.
— Само ни дайте хеликоптер — каза Кърт.
— Аз нямам — отвърна Едо. — Но има един на покрива. Ако нямате нищо против да летите под флага на „Озирис Интернешънъл“.
64
Кърт и Джо предадоха Рената на грижите на медицински екип и заедно с Едо отлетяха с хеликоптер „Газел“ с цветовете и логото на „Озирис“.
Едо беше главният пилот, Джо седеше на мястото на втория пилот, а Кърт се взираше в блестящите бели пясъци под тях. Минаваха над километри гола земя, безкрайни дюни и скални формации, които бяха прочути с неземната си красота. Две коли привлякоха погледа му, но след бърз оглед се оказаха изоставени.
По-нататък Кърт забеляза дългата тънка линия на тръбопровод, който пресичаше пустинята. Тя свършваше до сива бетонна сграда и изчезваше под пустинята като змия.
— Това е. Там, където тръбата излиза от пясъка.
Едо зави натам и спусна машината. Нямаше други коли до ниската сграда, никаква следа от делегация по посрещането.
— Изглежда изоставена — каза Джо.
— Не можем да сме сигурни — отвърна Едо. — Може да ни чакат вътре.
— Виждам хеликоптерна площадка — каза Кърт.
— Ще се приземим там.
Хеликоптерът предизвика малка пясъчна буря, когато Едо сниши към площадката, но завихреният пясък се слегна още щом перките забавиха въртенето си.
Кърт вече беше на земята и бе приклекнал с автомат в ръка, в случай че някой ги нападнеше, когато са най-уязвими. Огледа вратите и прозорците, готов да стреля, но не се появи никой.
Джо и Едо скоро отидоха при него и Кърт посочи напред. Чуваше се някакво тракане, като от счупен капак по време на буря.
Тримата тръгнаха далече един от друг, за да не могат да ги повалят с един откос. Откриха врата, която зееше отворена. Тя се люлееше на вятъра и се удряше в рамката, но не можеше да се затвори, защото резето беше изтеглено.
Едо посочи към дръжката и даде знак, че ще отвори широко вратата. Кърт и Джо кимнаха.
Щом Едо отвори, Кърт и Джо насочиха оръжията си, лъчите на фенерчетата им минаха над перилата на стълбите и осветиха залата.
— Празно е — каза Джо.
Кърт влезе през вратата. Сградата беше невероятно безлична. Бетонни стени, бетонен под. Извити тръби излизаха от главната към три помпи, които приличаха на помощните помпи, за които Едо беше споменал. В другия край лежеше единственото нещо, което изглеждаше не на място.
— Погледнете.
Джо последва лъча на фенерчето на Кърт и добави и своя към него. Двете светлини озариха метална клетка и мощна подемна система.
— Прилича на асансьора в подземната пещера.
— Ние сме поне на петдесет километра оттам — каза Кърт. — Но ти си прав. Изглежда същият.
Кърт откри ключа и асансьорът оживя.
— Да стигнем до дъното на това.
Тримата се качиха в клетката и Джо натисна хлабаво закачената контролна кутия. Вратите се затвориха и те потеглиха надолу. Когато се отвориха отново, тримата бяха дълбоко под повърхността, в зала, изпълнена с още помпи и тръби.
— Тези помпи са много по-големи от онази горе — отбеляза Едо. — Повече приличат на водноелектрическата централа.
Кърт видя, че тръбите се спускат надолу в земята.
— Сигурно тук изпомпват огромно количество вода от водоносния хоризонт.
— Или сега я връщат, благодарение на теб — каза Джо.
Минаха покрай помпите, надяваха се да намерят лаборатория. Зад една врата откриха контролния панел за системата и от дисплея ставаше ясно, че помпите още връщат водата обратно, както ги бе нагласил Кърт.