— Изненадан съм, че не са ги пренасочили, преди да избягат — каза Джо.
Кърт си мислеше същото. Написа нещо на клавиатурата и се опита да въведе команда. Системата поиска парола. Той написа някакви случайни цифри и достъпът му бе отказан. Появи се прозорец със съобщение: „Системата е заключена/Нужна е парола от «Озирис»“.
— Това е отдалечена станция — каза Кърт. — Посоката на водата може да се променя само от главния контролен център. Тук няма как да отменят такава команда, освен ако някой с достатъчно власт не напише необходимата парола.
Те продължиха да оглеждат станцията.
— Погледнете — каза Джо.
Кърт отстъпи от контролния панел. Джо и Едо стояха пред запечатана врата като онези в лабораторията до погребалната камера. Панелът до нея светеше в мътно червено.
— Ето това търсим — каза той.
— Но как ще влезем? — попита Джо.
Кърт мина напред и въведе кода, който бе видял Голнър да използва в лабораторията под пирамидите. Панелът потъмня за миг и на дисплея се появи името на Брат Голнър, но вратата не се отвори. Панелът пак светна в червено.
— Добър опит — каза Джо.
— Явно той е в системата, но няма достъп тук — рече Кърт.
Докато говореше, панелът светна в зелено, вратата изсъска и бавно се отвори. Двама мъже и една жена излязоха. Бяха с лабораторни престилки. Първият мъж беше по-нисък, с рошави вежди, които стърчаха над очилата му като жив плет.
— Брад? — попита той, като се огледа.
— Опасявам се, че не е с нас — каза Кърт.
Учените се втренчиха смаяни в униформата на Едо, като бързо намериха отговор на собствения си въпрос.
— Довели сте военните.
— Защо се криете тук? — попита Едо.
Те се спогледаха и унилите им погледи показаха, че са били принудени и заплашвани, за да вършат това, което вършеха тук.
— Когато хората от станцията чуха, че сградата на „Озирис“ е нападната, станаха много нервни — каза мъжът с рошавите вежди. — Все искаха нови заповеди и информация, но не получаваха отговор. Тогава помпите започнаха да връщат водата и те не можаха да отменят това. Чуха по радиото новините за нападението. Паникьосаха се и си тръгнаха. Искаха да унищожат лабораторията, но ние се заключихме. Знаем за какво използваха работата ни. Не искахме да унищожат антидота.
— Значи го правите тук? — попита Кърт.
Мъжът кимна.
— Как се получава?
— От жабите — каза мъжът.
— Нещо в кожата им.
— Да, откъде знаете?
— Брад Голнър се опита да ми каже. Шакир го застреля, преди да ми обясни. Но и той се чувстваше като вас. Искаше да оправи нещата. И ни каза каквото знаеше, преди да умре. Каза, че кожата на жабите се опакова в запечатани контейнери и се транспортира.
Мъжът кимна.
— Когато кожата, с която жабите се увиват, бъде изложена на дъжд, тя изпуска противодействащо вещество, което сигнализира на нервната система на жабите да се събуди. За жабите това е краят на хибернацията. За хората се наложи да модифицираме сигнала, но работи по същия начин — уверявам ви.
— Колко от антидота имате?
— Голямо количество.
— Достатъчно ли е за пет хиляди души?
— За Лампедуза ли? Да, знаем какво се е случило. Трябва да стигне за пет хиляди души.
— Да се надяваме, че ще стигне за пет хиляди и един — каза Кърт. Обърна се към Едо. — Можеш ли да откараш тях и антидота в Кайро?
— Това означава ли, че ние оставаме тук? — попита Джо.
Кърт кимна.
— Не мисля, че ще сме самотни задълго.
Едо го разбра и се обърна към лаборанта.
— Имате ли нужда от специално оборудване за антидота?
— Не. Той е стабилен на стайна температура.
— Тогава ще тръгнем възможно най-скоро — каза Едо.
Лаборантите започнаха да товарят пластмасови кутии върху количка на колелца. Кутиите бяха пълни с единични дози от антидота.
Едо се обърна към Кърт и Джо.
— Ще се погрижа вашата приятелка да получи първата доза.
— Благодаря ти — каза Кърт.
Кърт и Джо гледаха от сенките на сградата как Едо и учените излитат с антидота и материали за изготвянето на допълнително количество. По молба на Кърт хеликоптерът се издигна по-високо от нормалното, преди да поеме на изток към Кайро.
— Мислиш ли, че Хасан е видял това? — попита Джо.
Кърт кимна.
— Ако е на няколко километра оттук, не може да ги пропусне. Надявам се да си помисли, че сградата отново е празна.
— Наистина ли вярваш, че той ще се върне тук?