Като държеше микрофона до визьора на шлема си, той се опита да говори възможно най-ясно:
— Доктор Амброзини, или оцелелите в болницата, казвам се Кърт Остин. Получихме вашия зов за помощ. Ако чувате това съобщение — едва не каза „вдигнете белия телефон“, моля, — опитайте да се свържете с регистратурата. Искаме да ви открием, но не знаем къде сте.
Съобщението беше предадено по системата — малко приглушено, но достатъчно разбираемо. Тъкмо щеше да го повтори, когато автоматичните врати се отвориха зад тях.
И двамата се обърнаха сепнати, но там нямаше никого — само празно пространство. След секунда-две вратите се затвориха.
— Колкото по-скоро открием тези хора и се разкараме оттук, толкова по-щастлив ще бъда — каза Джо.
— Напълно съм съгласен.
Телефонът на регистратурата започна да звъни и на панела светеше бяла лампичка.
— Търсят ви на първа линия, доктор Остин — каза Джо.
Кърт натисна бутона на говорителя.
— Ало? — каза женски глас. — Има ли някой? Аз съм доктор Амброзини.
Кърт се наведе близо до говорителя и заговори ясно и бавно.
— Аз съм Кърт Остин. Чухме вашия зов за помощ по радиото. Идваме да помогнем.
— О, слава богу! — каза тя. — Звучите като американец. От НАТО ли сте?
— Не — отвърна Кърт. — С приятеля ми сме от организация, наречена НАМПД. Ние сме водолази и експерти по изваждане на кораби.
Настъпи пауза.
— Как така не сте засегнати от токсина? Той засяга всичко живо. Видях го с очите си.
— Нека кажем, че сме облечени подходящо за случая.
— Даже навлечени — каза Джо.
— Добре — отвърна тя. — Ние сме на четвъртия етаж. Запечатахме една от операционните с найлон и хирургическа лента, но не можем да останем още дълго тук. Въздухът свършва.
— Италиански военни с екип за работа с опасни материали вече са на път — каза Кърт. — Но ще трябва да изчакате няколко часа.
— Не можем — отвърна тя. — Тук сме деветнайсет души. Отчаяно се нуждаем от свеж въздух. Нивата на въглеродния двуокис бързо се покачват.
В раницата си Кърт беше донесъл два допълнителни водолазни костюма и по-малка ръчна кислородна бутилка за смешни случаи. Планът беше да превозят някого на кораба, а после да се върнат за останалите. Но при двайсет души…
— Мисля, че виждам муха в помадата — каза Джо.
— Цял рояк са — промърмори Кърт.
— Какво казахте? — попита Амброзини.
— Не можем да ви извадим оттам — отвърна Кърт.
— Няма да издържим още дълго. Няколко от по-възрастните пациенти вече са в безсъзнание.
— Болницата няма ли отделение за работа с опасни материали? — попита Кърт. — Можем да ви вземе няколко костюма оттам.
— Не, нищо такова.
— Ами кислород? — попита Джо. — Във всички болници има кислородни бутилки.
Кърт кимна.
— Определено си заработи надницата тази седмица, приятел.
— Че не я ли заработвам винаги?
Кърт направи жест с ръка, който казваше, че не е съвсем така.
Докато Джо се преструваше на дълбоко засегнат, Кърт се обърна пак към микрофона.
— На кой етаж е складът ви? Ще ви донесем още кислородни бутилки. Достатъчно, за да издържите, докато дойдат италианските военни.
— Да, това ще свърши работа — каза тя. — Складът е на третия етаж. Моля ви, побързайте.
Кърт затвори и те тръгнаха към асансьора. Джо натисна бутона и вратата се отвори, за да разкрие лекар и сестра, свлечени в ъгъла.
Джо понечи да ги извлече навън, но Кърт му махна „Няма време“.
Натисна 3 и вратата се затвори. След звънчето Кърт тръгна по коридора, докато Джо извлече лекаря наполовина от асансьора и го остави там.
— Ще го използваш като спирачка? — попита Кърт, когато Джо го настигна.
— Сигурно няма да има нищо против — настоя Джо.
— Да, сигурно.
Откриха склада в края на коридора и го разбиха. Касата с надпис „медицински кислород“ беше близо до дъното. Кърт я отвори. Вътре имаше осем зелени бутилки. Надяваше се да стигнат.
Джо дойде с една количка.
— Натовари ги тук. Така няма да трябва да ги носим.
Кърт натовари бутилките на количката. Джо ги завърза с ремъците, за да не се изплъзнат настрани, и избутаха количката през вратата. Опитаха се да завият и се блъснаха в стената.
— Къде си се учил да караш? — попита го Кърт.
— Тези чудесии са по-трудни за управление, отколкото изглежда — отвърна Джо.
Изправиха количката и набраха скорост към асансьора. На половината път се чу звън и вратите на втория асансьор се отвориха.
— Тази сграда сигурно е населена от духове — каза Джо, без да спира.