— Нищо му нямаше.
— Знам, но аз му казах, че не работи.
— Защо? Опитай се да ми обясниш тази дипломатическа тънкост.
Бил я погледна укорително.
— За да мога да те видя, разбира се!
— Ах, драги ми Бил, колко съм несъобразителна! Много си мил!
— Чилвърс каза, че си се канела да излезеш.
— Да. Мислех да отида до Слоун Стрийт. Там продавали някакви нови ластични колани.
— Ластични колани ли?
— Да, Бил. Ластични колани. Дето пристягат ханша. Обличат се на голо.
— Караш ме да се чувствам неудобно, Вирджиния. Не е редно да описваш бельото си пред млад човек, който не ти е никакъв. Не е изискано.
— Драги ми Бил, в ханша няма нищо неизискано. Всички имаме ханш, само дето ние, клетите жени, се опитваме да си даваме вид, че нямаме. Коланът е направен от червен ластик и стига до над коленете. В него е просто невъзможно да се върви.
— Ужасно! Защо тогава ще го носиш?
— Защото е благородно да страдаш заради фигурата си. Да оставим обаче колана. Кажи ми какво е предал Джордж.
— Пита дали днес в четири следобед ще си бъдеш у дома.
— Не. Мислех да ходя в Ранело. Какви са тези официални визити? Да не би да ми иска ръката?
— Няма да се учудя.
— Ако е така, кажи му, че предпочитам мъже, които действат импулсивно.
— Като мен ли?
— При теб няма импулси, Бил. Има навици.
— Вирджиния, няма ли най-сетне…
— Няма, Бил. Не ми се слушат такива работи, преди да съм обядвала. Опитвай се да мислиш за мен като за мила жена на средна възраст с майчинска грижовност, която взима присърце интересите ти.
— Вирджиния, знаеш, че те обичам.
— Знам, Бил, знам. А на мен ми е приятно да ме обичат. Нали е ужасно от моя страна? Бих се радвала всички хубави мъже в света да са влюбени в мен.
— Повечето сигурно вече са влюбени — отвърна мрачно Бил.
— Надявам се поне Джордж да не е влюбен. А и не ми се вярва. Той е женен за кариерата си. Какво още каза?
— Че въпросът бил много важен.
— Бил, започваш да събуждаш любопитството ми. Нещата, които Джордж оценява като важни, са съвсем малко на брой. Май ще ми се наложи да пропусна Ранело. Мога да ида там, когато си поискам. Кажи на Джордж, че в четири следобед ще го очаквам смирено вкъщи.
Бил погледна ръчния си часовник.
— Едва ли си струва да се прибирам в министерството преди обяд. Хайде да хапнем някъде.
— Така или иначе днес ще обядвам навън.
— Няма значение. Нека хапнем нещо, пък сетне пак обядвай.
— Наистина си много мил — отвърна Вирджиния с усмивка.
— Вирджиния, страшно се радвам. Кажи ми, наля наистина ти харесвам? Нали ти допадам повече от другите?
— Бил, направо те обожавам! Ако ме задължаха да се омъжа за някого, ако някой жесток властелин ми заповядаше: „Омъжи се, или ще умреш след жестоки мъчения“, веднага щях да избера теб. Щях да кажа: „Дайте ми моя малък Бил!“
— В такъв случай…
— Да, де, но никой не ме задължава да се омъжвам. Приятно ми е да бъда зла вдовица.
— И след брака ще живееш по същия начин. Ще излизаш, когато си поискаш, и така нататък. Даже няма да забележиш моето присъствие в дома.
— Не разбираш, Бил. Аз съм от хората, които или се женят с голям ентусиазъм, или въобще не се женят.
Бил въздъхна тежко.
— Да знаеш, че тези дни ще си тегля куршума — промърмори мрачно той.
— Няма да се застреляш, драги ми Бил. Ще изведеш някое хубавко момиче на вечеря. Както впрочем направи завчера.
Мистър Евърсли веднага се смути.
— Да не говориш за оная актриса, Дороти Къркпатрик? Всъщност е много мила и възпитана, нямаше нищо лошо.
— Разбира се, че е нямало нищо лошо, Бил. Драго ми е, че намираш начини да се развличаш. Само престани да се правиш, че страдаш от несподелена любов.
Мистър Евърсли възвърна достойнството си.
— Не ме разбираш, Вирджиния — отвърна строго той, — мъжете…
— Са полигамни. Знам. Понякога подозирам, че и аз имам вкус към полигамията. Ако наистина ме обичаш, Бил, заведи ме на обяд.
Глава пета
Първа нощ в Лондон
И в най-добрите планове има пропуски. В плановете на Джордж Ломакс също имаше слабо място — Бил.
Бил Евърсли бе изключително симпатичен. Бе превъзходен играч на крикет и голф и имаше приятни обноски. Във Форин Офис обаче той се бе добрал благодарение не на способности, а на връзки. За работата, която вършеше, бе напълно подходящ. Джордж го използваше кажи-речи вместо куче. Не му възлагаше никаква задача, изискваше отговорност и пъргав ум. Задълженията му се състояха в това да бъде подръка на Джордж, да приема незначителни хора, с които Джордж не искаше да се среща, да разнася писма и съобщения и изобщо да е полезен. Бил вършеше всичко това доста добросъвестно. Когато Джордж го нямаше, се излягаше в най-голямото кресло и четеше спортната страница на вестниците. Всъщност с тези си действия продължаваше една отдавна установена традиция.