Свикнал да използва Бил като куриер, Джордж го прати в офиса на компания „Касъл Юниън“, за да провери кога ще пристигне корабът „Гранарт Касъл“. Както при повечето млади образовани англичани, Бил имаше приятен, но трудноразбираем говор. Всеки преподавател по красноречие щеше да установи незабавно, че не изговаря правилно думата „Гранарт“. Служителят, към когото той се обърна, я чу като „Карнфрей“.
Корабът „Карнфрей Касъл“ се очакваше да пристигне в четвъртък и човекът добросъвестно съобщи това на Бил. Бил му благодари и си тръгна. Джордж Ломакс изслуша тази информация и съобрази плановете си с нея. Не знаеше нищо за разписанието на корабите на „Юниън Касъл“ и отсъди, че Джеймс Макграт ще пристигне в Англия в четвъртък.
Ето защо, ако в сряда сутринта, докато той държеше на стъпалата на клуба лорд Кейтърам за ревера, някой му беше казал, че корабът „Гранарт Касъл“ е акостирал в Саутхамптън още предния следобед, той щеше много да се изненада. Същия ден в два часа следобед Антъни Кейд, пътуващ под името Джими Макграт, слезе на станция Ватерло, спря такси и след моментно колебание нареди на шофьора да го откара в хотел „Блиц“.
„Човек може да си позволи от време на време да живее в удобства“ — си помисли Антъни, докато наблюдаваше с интерес града.
Бе отсъствал от Лондон точно четиринайсет години.
Отиде в хотела, нае стая и излезе да се поразходи. Бе му приятно, че отново е в Лондон. Всичко се бе променило. Преди години при моста „Блакфрайърс“ имаше малък ресторант, където той често бе обядвал в компанията на други вдъхновени момчета. По онова време бе социалист и носеше яркочервена вратовръзка. Наистина, тогава бе млад, много млад.
Тръгна обратно към „Блиц“. Тъкмо когато пресичаше улицата, се блъсна в един човек и насмалко не изгуби равновесие. Човекът промърмори някакво извинение и огледа внимателно Антъни. Бе нисък и набит, явно от трудовата класа. Приличаше на чужденец.
Антъни се прибра в хотела, учуден, че човекът го е огледал така изпитателно. Навярно нямаше особена причина. Може би вниманието на човека бе привлечено от обгорялото му лице, толкова различно по тен от бледите лондончани. Антъни се качи в стаята и във внезапен порив се доближи до огледалото и започна да изучава лицето си. Дали някой от някогашните му приятели щеше да го познае, ако го видеше? Стори му се невероятно.
Бе напуснал Лондон на осемнайсетгодишна възраст. Тогава бе младо кръглолико момче с измамната външност на херувим. Едва ли някой щеше да разпознае това момче в днешния строен мъж с обгоряло и присмехулно лице.
Телефонът до леглото му иззвъня и Антъни вдигна слушалката.
— Да, моля.
Чу гласа на служителя на рецепцията.
— Мистър Джеймс Макграт!
— На телефона.
— Иска да ви види един господин.
Антъни бе доста изненадан.
— Мен ли търси?
— Да, сър. Чужденец е.
— Как се казва?
— Ще пратя пиколото да ви донесе визитната му картичка — отвърна след малко служителят.
Антъни затвори телефона и зачака. След малко на вратата се почука и едно малко момче донесе визитна картичка, сложена на поднос.
Антъни я взе. Върху нея бе изписано едно име: „Барон Лолопретжизил“. Сега той разбра защо служителят на рецепцията не му е отговорил.
Прочете още веднъж името и взе решение.
— Нека господинът заповяда.
— Да, сър.
След няколко минути в стаята влезе барон Лолопретжизил. Бе едър човек с огромна, подобна на ветрило, брада и високо плешиво чело.
Тракна с токове и се поклони.
— Моите почитания, господин Макграт — рече баронът.
Антъни се опита да възпроизведе възможно най-точно движенията му.
— Добре дошли, бароне! — отвърна той и придърпа един стол. — Заповядайте, седнете. Ако не се лъжа, не съм имал удоволствието да ви познавам.